Агата Кристи - Неочакваният гост

Инспекторът се завъртя на стола, за да погледне младия си колега.

— Ти самият снощи без малко не заседна с нашата кола в канавката, докато пътувахме към къща, в която е било извършено убийство. А колкото до това какво прави тук, той е в този район от една седмица и търси да купи някоя малка вила или къщичка.

Сержантът продължаваше да се колебае, а инспекторът се завъртя към бюрото и кисело добави:

— Изглежда баба му е от Уелс и като момче той е идвал да си кара ваканциите тук.

Омилостивен, сержантът най-после отстъпи:

— А, добре, щом като баба му е от Уелс, това вече е друго нещо, нали? — Той вдигна дясната си ръка и издекламира: — „Път един до Лондон води, а до Уелс отива друг, моят — до морето ходи с белите му платноходи…“ Чудесен поет е бил Джон Мейсфийлд. Но доста подценяван.

Инспекторът отвори уста, за да възрази, но после промени решението си и вместо това се ухили.

— Всеки момент трябва да получим справката за Старкуедър от Абадан 2 2 Град В Иран. — Б.пр. — каза той на младия сержант. — Взехте ли отпечатъците му, за да ги сравним?

— Пратих Джоунс до странноприемницата, където е отседнал снощи — осведоми Кадуолъдър шефа си. — Но той бил отишъл до гаража, за да помоли да му изтеглят колата. Джоунс позвъни в работилницата и разговаря с него. Нареди му колкото се може по-бързо да отиде в управлението, за да даде показания.

— Добре. Сега за втората серия неидентифицирани отпечатъци. Един отпечатък от мъжка длан върху масата до трупа и размазани отпечатъци по стъклените врати отвън и отвътре.

— Обзалагам се, че са на Макгрегър — възкликна сержантът и щракна с пръсти.

— Да-а-а. Може би — призна неохотно инспекторът. — Но на револвера липсват такива. А всеки знае, че ако човек реши да застреля някого с револвер, несъмнено ще има достатъчно ум в главата си, за да носи ръкавици.

— Не знам — отбеляза сержантът. — Неуравновесен човек като Макгрегър, загубил разсъдък след смъртта на детето си, не би се замислял за такива неща.

— Е, скоро ще получим описание на Макгрегър от Норич — каза инспекторът.

Сержантът се настани на табуретката.

— Тъжна история, откъдето и да я погледнеш — заяви той. — Този човек загубил неотдавна жена си, а единственото му дете — убито от бясно каращ шофьор.

— Ако беше карал бясно, както ти казваш — поправи го нетърпеливо инспекторът, — Ричард Уоруик щеше да получи присъда за непредумишлено убийство или най-малкото за нарушение на правилата за движение. Фактите сочат, че дори на разрешителното му няма записано нарушение. — Той взе куфарчето си и извади оръжието, с което е бил убит Ричард Уоруик.

— Понякога и най-ужасните лъжи могат да минат за истина — мрачно възропта сержант Кадуолъдър. — „Господи, Господи, този свят в лъжи потънал е“ — Шекспир.

Началникът му просто стана от бюрото и го погледна. След миг сержантът се окопити и скочи на крака.

— Отпечатък от мъжка длан върху масата — промърмори инспекторът и прекоси стаята, за да отиде там, вземайки пистолета със себе си. После се загледа в повърхността й. — Странно.

— Може да е оставен от някой техен гост — предложи услужливо сержант Кадуолъдър.

— Може — съгласи се инспекторът. — Но научих от мисис Уоруик, че вчера никой не е идвал на гости. Слугата… Ейнджъл… навярно ще е в състояние да ни каже повече. Хайде, върви и го доведи!

— Слушам, сър — каза Кадуолъдър и излезе. Останал сам, инспекторът се подпря с лявата си ръка на масата и се наведе над стола, като го загледа така, сякаш на него седеше някой. После излезе на терасата през френския прозорец и хвърли бегъл поглед наляво и надясно. Разгледа ключалката на вратата и точно се обърна, за да влезе обратно в стаята, когато сержантът се върна, водейки със себе си камериера на Ричард Уоруик — Ейнджъл, облечен в сиво вълнено сако, бяла риза, тъмна вратовръзка и панталони на райета.

— Вие ли сте Хенри Ейнджъл? — попита инспекторът.

— Да, сър — отговори Ейнджъл.

— Бихте ли седнали? — помоли го инспекторът.

Ейнджъл седна на канапето.

— Така — продължи инспекторът. — Вие сте бил болногледач и камериер на мистър Ричард Уоруик… откога точно?

— От три години и половина, сър — отвърна Ейнджъл. Обноските му бяха безупречни, но очите му гледаха лукаво.

— Харесвахте ли работата си?

— Намирах я за съвсем задоволителна, сър! — гласеше отговорът на Ейнджъл.

— Лесно ли беше да се работи за мистър Уоруик? — попита го инспекторът.