Агата Кристи - Паяжината

Инспекторът изгледа втренчено Хюго за миг, преди да го попита:

— Значи това е вашето твърдение, така ли? Просто, че не знаете нищо по въпроса?

— Казвам ви — повтори Хюго, — не съм го убил аз! — И пак погледна свирепо и предизвикателно. — Дори не го познавах.

— Дори не сте го познавали — повтори инспекторът. — Много добре. Не твърдя, че го познавате. И със сигурност не съм твърдял, че вие сте го убили. Но не мога да повярвам, че не знаете нищо, както се изразихте преди малко. Затова нека с общи усилия установим какво точно знаете. Да започнем с това, че поне сте чували за него.

— Да — озъби се Хюго, — и то съм чувал, че не бил стока.

— В какъв смисъл? — спокойно попита инспекторът.

— О, не зная — тросна се Хюго. — Бил от този тип, който се харесва на жените и който не се разбира с мъжете. Нещо такова.

Инспекторът направи пауза, преди да попита предпазливо:

— Нямате представа защо се е връщал в къщата за втори път тази вечер?

— Ни най-малка — отговори Хюго.

Инспекторът се поразходи из стаята и рязко се обърна с лице към Хюго.

— Мислите ли, че е имало нещо между него и настоящата мисис Хейлшъм-Браун?

Хюго изглеждаше шокиран.

— С Клариса? Мили Боже, не! Тя е толкова свястно момиче. И не й липсва разум. Дори не би погледнала мъж като него.

Инспекторът направи отново пауза и накрая каза:

— Значи не можете да ни помогнете?

— Съжалявам, но това е положението — отвърна Хюго, опитвайки се думите му да прозвучат безгрижно.

Правейки последен опит да изтръгне от него поне откъслечна информация, инспекторът попита:

— Нямате ли поне представа защо трупът беше в нишата?

— Разбира се, че не — отговори Хюго, сега вече обиден.

— Благодаря ви, сър — каза инспекторът и му обърна гръб.

— Какво? — попита Хюго със съмнение.

— Това е всичко. Благодаря ви, сър — повтори инспекторът. Той отиде до бюрото и вдигна оттам някаква червена книжка, която лежеше отгоре му.

Хюго стана, взе калъфа си за очила и точно тръгваше към библиотеката, когато полицаят стана и му препречи пътя. Тогава Хюго тръгна към френските прозорци, но полицаят каза:

— Моля насам, мистър Бърч — и отвори вратата към преддверието. Хюго се предаде и излезе през вратата, която полицаят затвори след него.

Инспекторът отнесе червената книга до масичката за бридж, седна и я отвори, а в това време полицаят иронично отбеляза:

— Мистър Бърч се оказа страшно словоохотлив, а? Забележете, че никак не е добре за един мирови съдия да се забърква в убийство.

Инспекторът започна да чете на глас:

— Делахей, сър Раулънд Едуард Марк, адвокат…

— Какво е това? — попита полицаят. Той надникна през рамото на инспектора. — О, „Кой кой е“.

Инспекторът продължи да чете:

— Завършил Итън, Тринити Колидж… хм… Аташе към Форин Офис… заместник-секретар… Мадрид… посланик…

— О! — възкликна полицаят, чувайки последната дума.

Инспекторът го погледна ядосано и продължи:

— Константинопол, Форин Офис… пратен със специални пълномощия… Клубове „Будълс“ и „Уайтс“.

— С него ли искате да говорите сега, сър? — попита полицаят.

Инспекторът помисли за момент.

— Не — реши после. — Той е най-интересния от компанията, затова ще го оставя за накрая. Да се заемем сега с младия Уоръндър.

Полицаят застана на прага на библиотеката и извика:

— Мистър Уоръндър, моля!

Джереми влезе, опитвайки се без успех да си придаде съвършено безгрижен вид. Полицаят затвори вратата и се върна на мястото си до масата, а инспекторът леко се надигна и издърпа за Джереми един стол от масичката за бридж.

— Седнете — нареди той рязко и се върна на мястото си. Джереми седна и инспекторът попита официално:

— Името ви?

— Джереми Уоръндър.

— Адрес?

— „Брод Стрийт“ 340 и „Гровнър Скуеър“ 34 — отговори Джереми, опитвайки се да говори нехайно. Той погледна към полицая, който записваше всичко това и добави: — Адрес в провинцията — Хепълстън, Уилтшир.

— От това мога да заключа, че вие сте джентълмен със самостоятелни доходи — отбеляза инспекторът.

— Боя се, че не е така — призна с усмивка Джереми. — Личен секретар съм на сър Кенет Томсън, президент на „Саксън-Арейбиън Ойл“. Това са неговите адреси.

Инспекторът кимна.

— Разбирам. От колко време работите за него?

— От около година. Преди това четири години бях личен асистент на мистър Скот Ейджиъс.

— А, да — рече инспекторът. — Онзи богат бизнесмен от Сити, нали? — Той помисли за миг, преди да продължи разпита. — Познавахте ли този човек — Оливър Костело?