Агата Кристи - Смъртта на госпожа Макгинти

— Защо не носите очила, мадам? Имате нужда от тях.

— Какво? О, понякога нося. Носех като дете.

— А после сложихте и шина на зъбите, нали?

Тя впери поглед в него.

— Да, ако искате да знаете. Защо питате всичко това?

— Грозното пате се е превърнало в красив лебед, а?

— Със сигурност бях доста грозна.

— А майка ви какво мислеше?

Тя се сопна:

— Не помня майка си. За какво, по дяволите, говорим в момента? Ще се заемете ли с работата?

— Съжалявам, но не мога.

— Защо?

— Защото в това дело аз действам от името на Джеймс Бентли.

— Джеймс Бентли ли? О, искате да кажете онзи слабоумник, който уби старата прислужница. Какво общо има той със семейство Апуърд?

— Може би нищо.

— Е, добре. За какво става въпрос? Колко?

— Тук е голямата ви грешка, мадам. Винаги изхождате от парите. Имате пари и мислите, че само те са от значение.

— Невинаги съм ги имала — отвърна Ив Карпентър.

— Да — каза Поаро. — И аз мисля така. — Той учтиво кимна с глава. — Това обяснява много неща. И оневинява други…

Ив Карпентър си тръгна по начина, по който беше влязла, като залитна малко срещу силната светлина, както детективът не за пръв път я бе виждал да прави.

Поаро промърмори: „Ивлин Хоуп…“

Значи госпожа Апуърд беше позвънила и на Дирдри Хендерсън, и на Ивлин Карпентър. А може би и на още някого. Може би…

Морийн нахлу с трясък.

— Сега пък изчезнаха ножиците. Съжалявам, че обедът пак закъснява. Имам три ножици, а не мога да намеря нито една.

Тя се втурна към бюрото и процедурата, с която вече Поаро беше така добре запознат, се повтори отново. Този път предметът бе намерен значително по-бързо. Морийн излезе от стаята с радостен вик. Почти автоматично, без да мисли, той се приближи до бюрото и започна да слага нещата по местата им в чекмеджетата — восъка, хартията за писма, кошничката за ръкоделие, снимките.

Снимките…

Поаро гледаше втренчено снимката, която държеше в ръката си.

Нечии стъпки се приближаваха отново по коридора.

Въпреки възрастта си Поаро бе все още много подвижен. Той постави снимката на дивана, сложи възглавничка върху нея, а самият той седна върху възглавничката — и всичко това, преди Морийн да нахлуе в стаята.

— Къде, по дяволите, съм сложила тенджерата със спанака?

— Ето тук, мадам.

Детективът посочи тенджерата до себе си на дивана.

— А, значи ето къде съм я оставила. — Тя я грабна веднага. — Днес всичко закъснява… — Погледът й се спря на Еркюл Поаро, който седеше изправен като бастун.

— Защо, за бога, сте седнали точно там? Че даже и върху възглавничка! Това е най-неудобното място за сядане в цялата стая. Всичките пружини са скъсани.

— Зная, мадам. Но аз… аз се възхищавах на картината отсреща.

Морийн вдигна поглед към рисуваната с маслени бои картина, изобразяваща морски офицер с телескоп.

— Да, хубава е. Май единственото хубаво нещо в къщата. Не сме сигурни дали не е от Гейнсбъро. — Тя въздъхна. — Обаче Джони не иска да я продава. Това бил неговият прапра… не зная още колко „пра“ дядо, който потънал заедно с кораба си или направил нещо героично. Джони страшно се гордее с това.

— Да — отвърна Поаро вежливо. — Да, съпругът ви има с какво да се гордее.

Часът беше три, когато Поаро пристигна в дома на доктор Рендъл.

Беше обядвал заешко задушено със спанак и недоварени картофи, а също и пудинг с невероятен вкус. Беше изпил половин чаша мътно кафе и не се чувстваше добре.

Вратата му отвори старият иконом господин Скот и Поаро помоли госпожа Рендъл да го приеме.

Жената беше във всекидневната и слушаше радио. Когато й известиха за него, се стресна.

Той я възприе по начина, по който я бе възприел и първия път. Подозрителна, предпазлива, уплашена от него или от това, което той представлява.

Тя изглеждаше още по-бледа и безплътна отпреди. Поаро почти бе сигурен, че е отслабнала.

— Искам да ви задам един въпрос, мадам.

— Въпрос ли? О? О, да.

— Госпожа Апуърд обаждала ли ви се е в деня на смъртта си?

Тя впери очи в него и кимна.

— По кое време?

— Госпожа Скот е разговаряла с нея. — Мисля, че е било около шест часа следобед.

— Какво беше съобщението? Да ви помоли да отидете при нея вечерта ли?

— Да. Казала, че госпожа Оливър и Робин щели да бъдат в Килчестър и тя щяла да е сама, тъй като Джанет имала свободна вечер. Дали бих могла да отида и да й правя компания.

— Беше ли определила час?

— Девет часа вечерта или след девет.