Агата Кристи - 16:50 от Падингтън

— Разбира се. Всеки следобед до шест часа, ако желаете.

— Чудесно!

Госпожица Кракънторп се поколеба малко, преди да каже:

— Баща ми е възрастен и… понякога доста труден. Твърде много държи на пестеливостта и често говори неща, които не са приятни на околните. Не бих искала…

Люси бързо я прекъсна:

— Свикнала съм да работя с всякакви възрастни хора. Винаги успявам да се справя с тях.

Ема Кракънторп изглеждаше облекчена. „Проблеми е бащата! — установи Люси. — Обзалагам се, че е просто един стар тиранин“.

Предоставена й бе голяма мрачна стая, за чието отопление трябваше да разчита на миниатюрна електрическа печка. Огромна непривлекателна къща. Преминавайки през вестибюла, Люси чу гърмящ глас:

— Ти ли си, Ема? Дойде ли новото момиче? Покажи ми я. Искам да я видя.

Ема се поизчерви и погледна извинително към Люси. Двете жени влязоха в стаята. Тя бе тапицирана богато с тъмен плюш, малките прозорци пропускаха оскъдна светлина, навсякъде имаше тежки махагонови мебели във викториански стил.

Старият мистър Кракънторп се бе изтегнал в инвалиден стол, до който беше опрян бастун със сребърна дръжка.

Мистър Кракънторп беше висок слаб човек с отпусната плът. Изразът на лицето му бе като на булдог, с доста волева брадичка. Имаше тъмна коса, вече прошарена, и малки подозрителни очи.

— Дайте да ви погледна, млада госпожице.

Люси се приближи спокойна и усмихната.

— Има само едно нещо, което трябва веднага да разберете. Това, че живеем в голяма къща, не означава, че сме богати. Не сме богати. Живеем просто. Чувате ли ме? Просто! Човек не би трябвало да пристига тук с бомбастични идеи. Господ не е достатъчно благосклонен към нас, не го забравяйте. Не понасям разточителството. Живея тук, защото баща ми е построил къщата и аз я харесвам. След като умра, те могат да я продадат, ако пожелаят, и мисля, че ще поискат да го направят. Нямат чувство за семейна принадлежност. Къщата е добре построена — стабилна е, а и земята наоколо е наша. Така си запазваме уединението. Земята би ни донесла доста пари, ако я продадем на някого, който да я застрои. Но не и докато аз съм жив. Няма да ме изкарат оттук, освен е краката напред — погледна той гневно Люси.

— Вашият дом е вашата крепост — отбеляза Люси.

— Присмивате ли ми се?

— Не, разбира се. Мисля, че наистина е удобно човек да притежава хубаво място в провинцията, заобиколено от всички страни с град.

— Така е. Не виждате друга подобна къща наоколо, нали? Ливади, в които пасат крави, и то насред Бракхамптън. Човек може да чуе шума на превозните средства, когато вятърът духа откъм града, но иначе е спокойно като на село — без да променя тона, той се обърна към дъщеря си. — Позвъни на онзи глупав доктор и му кажи, че последното му лекарство въобще не струва.

Люси и Ема излязоха от стаята. Той извика след тях:

— И не позволявай на тази проклета жена, която постоянно души за прах, да идва тук. Размества ми книгите.

Люси попита:

— Мистър Кракънторп отдавна ли е болен?

Доста уклончиво, Ема отговори:

— О, от години… А това е кухнята.

Кухнята беше огромна. Голямата готварска печка стоеше студена и изоставена. Една „Ага“ бе застанала скромно встрани.

Люси се осведоми за часовете, когато се хранеха, и направи преглед на килера. После весело каза на Ема Кракънторп:

— Сега всичко ми е ясно. Не се безпокойте. Оставете нещата на мен.

Тази вечер Ема Кракънторп въздъхна с облекчение, докато отиваше към спалнята си: „Семейство Кенеди бяха напълно прави, тя е чудесна“.

На следващата сутрин Люси стана в шест часа. Разтреби къщата, подготви зеленчуците, направи и закуската и я сервира. Оправи леглата с помощта на госпожа Кидър и в единайсет часа двете вече бяха седнали на чай и бисквити в кухнята. Умилостивена от факта, че Люси „няма вятърничави идеи“, както и от приятния вкус на чая, госпожа Кидър се разприказва. Беше слаба, дребна жена с остър поглед и здраво стиснати устни.

— Той е един най-обикновен скъперник. С какво трябва да се примирява тя! Не бих казала, че е смазана. Може да се стегне, щом й се наложи. Когато идваха господата, тя се стараеше да има нещо прилично за ядене.

— Господата?

— Да, бяха голямо семейство. Най-възрастният, господин Едмънд, бе убит през войната. После е господин Седрик — той е някъде в чужбина. Не е женен. Рисува картини в различни части на света. Господин Харолд е в Сити, живее в Лондон — женен е за дъщеря на граф. Господин Алфред умее да постига своето, но го смятат за нещо като „черна овца“ — случили са му се някакви неприятности. Съпругът на госпожица Едит, господин Брайън, е толкова приятен. Тя почина преди няколко години, но той остана член на семейството. И господин Алегзандър — синът на госпожица Едит. Винаги идва през ваканцията, иначе ходи на училище, а госпожица Ема е много привързана към него.