Агата Кристи - 16:50 от Падингтън

Люси отново кимна.

— Вдругиден трябваше да замина за Таормина — каза тя. — Ваканцията може да почака. Обещавам обаче само за три седмици. После съм заета.

— Три седмици ще бъдат достатъчни — отбеляза госпожица Марпъл. — Ако не открием нещо до три седмици, ще се откажем от цялата работа и ще я сметнем за безсмислена.

Госпожица Марпъл си тръгна, а Люси размисли малко и позвъни в регистрационната служба в Бракхамптън, чиято управителка познаваше много добре. Тя обясни, че желае да бъде наета на работа в района, за да бъде близо до леля си. След като отхвърли с незначително затруднение и с голяма доза изобретателност няколко приемливи предложения, стана дума и за Ръдърфорд Хол.

— Това като че ли е точно мястото, където бих искала да работя — заяви твърдо Люси.

От регистрационната служба се обадиха на госпожица Кракънторп, а тя позвъни на Люси.

След два дни Люси отпътува от Лондон за Ръдърфорд Хол.

Шофирайки малката си кола, Люси Айлсбароу премина през внушителна желязна врата. Точно зад нея се намираше някогашната малка къщичка за пазача, която сега изглеждаше съвсем рухнала — трудно можеше да се каже със сигурност дали е разрушена през войната, или просто е занемарена. Дълга лъкатушеща алея водеше през гъстите храсти на рододендроните към къщата. Люси пое дълбоко въздух при вида на постройката, която приличаше на миниатюрен уиндзорски дворец. Каменните й стъпала биха изглеждали добре при повече грижи, а чакълената пътека зеленееше от непочистени бурени.

Тя дръпна старомодния звънец от ковано желязо и звукът му отекна навътре в къщата. Бършейки ръце в престилката си, някаква повлекана отвори вратата и я изгледа подозрително.

— Чакат ви, нали? — измърмори тя. — Госпожица някоя си Бароу, така ми казаха.

— Да — отвърна Люси.

Къщата беше съвсем студена. Водачката й я прекара през тъмен вестибюл и отвори една врата вдясно. За изненада на Люси, това бе съвсем приятна всекидневна с книги и с облицовани с кретон столове.

— Ще й кажа — заяви жената и отмина, затваряйки вратата, след като изгледа Люси крайно неодобрително.

След няколко минути вратата отново се отвори. От първия миг Люси реши, че Ема Кракънторп й харесва. Беше жена на средна възраст без особени отличителни черти — нито хубава, нито грозна, облечена прилично в спортен костюм и пуловер, с черна коса, прибрана назад, прями лешникови очи и много приятен глас.

— Госпожица Айлсбароу? — попита тя и подаде ръка. После погледна със съмнение. — Чудя се дали тази длъжност е наистина това, което търсите. Не ми трябва икономка, която да ръководи нещата, нали разбирате? Искам някой, който да върши работата.

Люси отвърна, че повечето хора го искат. Ема Кракънторп отбеляза извинително:

— Много хора смятат, че само леко избърсване на праха ще е достатъчно, но подобно нещо бих могла да свърша и сама.

— Разбирам напълно — отвърна Люси. — Искате готвене, миене, всякаква работа в домакинството, поддържане на бойлера. Това не ме притеснява. Точно с такива неща се занимавам. Изобщо не се страхувам от работа.

— Къщата е голяма и страхувам се, неудобна. Ние, разбира се, обитаваме само част от нея — баща ми и аз. Той е малко болен. Живеем съвсем скромно и ползваме печка „Ага“. Имам няколко братя, но те не се задържат дълго тук. Обикновено идват две жени — госпожа Кидър сутрин и госпожа Харт три пъти седмично, за да излъскат съдовете и да свършат и други подобни неща. Собствена кола ли имате?

— Да. Мога да я оставя на открито, ако няма къде да я прибера. Свикнала е.

— О, не е проблем — има много стари конюшни.

За момент Ема Кракънторп се намръщи и после каза:

— Айлсбароу. Твърде необичайно име. Мои приятели са ми разказвали за Люси Айлсбароу — семейство Кенеди, мисля.

— Да, работих при тях в Северен Девън, когато госпожа Кенеди имаше бебе.

Ема Кракънторп се засмя:

— Спомням си, те казваха, че никога не са прекарвали толкова добре, както по времето, когато вие сте били там да се грижите за всичко. Останах обаче с впечатлението, че вземате доста скъпо. Сумата, която споменах…

— Достатъчна е — отбеляза Люси. — Виждате ли, бих искала да съм близо до Бракхамптън. Имам възрастна леля в доста тежко здравословно състояние и държа да съм близо до нея. Именно затова заплатата е от второстепенно значение. Не бих могла да си позволя да не върша нищо. Дали мога да съм сигурна, че ще имам свободно време през повечето дни?