Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Значи от шейсет и пет години насам сме имали страница от бележника на Микеланджело, без изобщо да подозираме и изведнъж една гениална млада сътрудничка, която още няма магистърска степен, идва да ни отвори очите. — Кроули се изсмя глухо. — Не ми се вярва, мис Райън.

— Прегледах инвентарните списъци — не отстъпваше Фин. — Музеят не притежава други творби на Урбино, защо са купили точно тази?

— Вероятно, драга моя, защото се е харесала на мистър Паркър или мистър Хейл.

— Нима дори за миг не допускате, че може да е произведение на Микеланджело?

— И да ви оставя да напишете за това статия, която ще изложи както музея, така и мен? Не, драга моя, не ценя чак толкова нито работата ви като сътрудник, нито вашето самолюбие.

— Не съм ви никаква „драга моя“, а Фин или мис Райън — гневно отсече тя. — И самолюбието ми няма нищо общо. Рисунката не е на Урбино, а на Микеланджело. Съставителят на инвентарния списък е допуснал грешка.

— Кой и кога е описал експоната? — попита Кроули.

Фин бързо затрака по клавиатурата и се прехвърли в края на списъка.

— А. К., 11 юни 2003 година — каза тя и прехапа устни. Беше допуснала гаф, който можеше да й струва скъпо.

— Тоест Алегзандър Кроули. Аз. Не много отдавна.

— Тогава може би всичко опира до вашето самолюбие — каза Фин.

— Не, мис Райън, не до моето самолюбие, а до вашата компетентност. Бих добавил — и до вашето високомерие.

— Цяла година изучавах творбите на Микеланджело във Флоренция.

— Аз пък съм изучавал големите майстори през целия си живот. Вие грешите, а вашият отказ да признаете грешката и да приемете една по-академична преценка по въпроса доказва, че не сте от хората, които ни трябват тук. Когато самолюбието се сблъска със служебните задължения, трезвата професионална оценка отива по дяволите. За съжаление ще се наложи да прекратя стажа ви в „Паркър-Хейл“.

— Не можете да го направите!

— Мога, разбира се. — Кроули се усмихна иронично. — Току-що го направих. — Той пак се усмихна. — Препоръчвам ви да си съберете личните вещи и да напуснете незабавно, за да спестите и на двама ни по-нататъшни неприятности. — Той поклати глава. — Жалко, бяхте хубаво допълнение към нашия малък отдел.

Фин за дълго се вгледа в него, сякаш не вярваше на ушите си. После излезе от нишата, грабна раницата и изтича навън. Знаеше, че ще се разплаче, а за нищо на света не искаше да прояви слабост пред този високомерен негодник. Пет минути по-късно отново бе яхнала велосипеда си и пътуваше на юг към Алфабет Сити.

Някога името на Алфабет Сити редовно се чуваше по полицейските радиостанции в криминалните телевизионни сериали; днес е по-вероятно да го срещнете като адрес на поредния нашумял рапър или като място, където ще откриете най-новия изискан ресторант. Може би това има нещо общо с построения неотдавна чисто нов полицейски участък от другата страна на Томпкинс Скуеър Парк, но вероятно повече се дължи на странния характер на Ню Йорк, който като амеба плъзва безпричинно ту към един, ту към друг квартал, променя го и продължава нататък.

Фин живееше в пететажна тухлена сграда на ъгъла на Четвърта улица и авеню „А“, чийто раздрънкан асансьор през повечето време служеше само за украшение. Вляво от сградата бяха баровете и ресторантите, които придаваха блясък на Алфабет Сити, а отдясно по Хюстън стрийт се простираше границата с Долен Ийст Сайд — място, до което амебата още не беше стигнала. Точно там започваше Вилидж Вю, един от онези „проекти“ за изграждане на високи и евтини жилищни блокове, които осейваха квартала като ракови клетки, бълващи мизерия и престъпност.

Все още разярена, тя спря пред сградата, влезе и заключи стария си велосипед в тъмната ниша под стълбището. Натисна бутона на асансьора и с изненада видя как кабината тромаво се задава нагоре с кръглото си прозорче от армирано стъкло, което й придаваше вид на някакво чудовище от романите на Стивън Кинг, изпълзяващо от дълбините на зданието. Фин стоически изтърпя друсането по пътя към последния етаж и най-сетне прекрачи в уютната си обител.

Апартаментът беше миниатюрен дори по нюйоркските стандарти. Широкият коридор, започващ от вратата, бе превърнат от едната страна в хол, а от другата — в кухня. Кухнята гледаше към Долен Ийст Сайд и до прозореца имаше малка масичка за не повече от двама души. Вляво се намираше спалнята, чийто прозорец с изглед към Четвърта улица се заключваше с верига, макар че беше на петия етаж.