Крис Муни - Изчезналите

Иглата се забива в тръбата на венозната система. Бойл вкарва въздух в нея.

Светкавично я почиства с помощта на ръкава и се насочва бързо към вратата. Бързо.

Предпазителят е отново над иглата, спринцовката — пак в джоба. Бързо.

Вече е в коридора, крачи енергично напред, никой не го гледа…

Край сестринската стая се е появил служител от болничната охрана. Облечен е с черен шлифер, в ухото му е втъкната слушалка, а към ревера е прикрепен микрофон. Той се оглежда в търсене на ранени и погледът му попада върху Бойл.

Бойл бърза към него.

— Всички са навън — казва му той. — Няма никой.

Откъм рецепцията се разнася тревожен звън.

Охранителят обръща поглед към мониторите.

— Какво става тук?

Бойл се прави, че търси номера на подалия сигнал апарат.

— Един пациент е получил сърдечен удар — съобщава той. — Аз ще се погрижа. Вие гледайте всички да използват стълбите, а не асансьор.

— Сигурен ли сте, че нямате нужда от помощ?

— Да. Вървете — ще се оправя самичък.

Мъжът не помръдва.

Съвършено спокойно, все едно че търси химикалка, Бойл пъха ръка под лекарската блуза и откопчава кобура. Ще го пречука тоя на място, ако се наложи. Най-напред ще му свети маслото, а след това ще се измъкне.

Не се налага. Човекът си тръгва. Бойл го наблюдава, след това завива зад ъгъла и се насочва към тоалетната. Измъква раницата от боклука и тръгва към някакъв полицай, който насочва потока хора към стълбището. Бойл се смесва с другите.

Утринният въздух е изпълнен с дъжд и вой на сирени. Той тича по Кеймбридж стрийт и бързо изкачва стълбите към станцията на градската железница. Вчера, на път за дома от Белхам, спря на Южната гара и си купи електронна карта за нея. Сега я пъха в автоматичното устройство и застава сред навалицата, вторачил поглед в настъпилия отдолу хаос. От руините на сградата за приемане на доставки струи дим. Пожарни, линейки и полицейски автомобили прииждат от всички посоки. Улицата е посипана с отломъци от тухли, бетон и стъкло. Част от витрините на околните магазини липсват.

Композицията пристига, Бойл сяда до прозореца и набира съобщение до Ричард: „Готово“.

За да убие времето, той си мисли за онова, което предстои да направи с Каръл Кранмър, когато излезе от килията си. Рано или късно всички го правят. Заради храната.

Само че не може да чака вечно. Особено сега. Всичко е готово за заминаването. Ще трябва съвсем скоро да ги убие — може би още тази вечер.

Дясната буза на Дарби не престава да трепери, докато помага на Куп при качването на още един ранен служител от специалния отряд върху носилката. Той е загубил съзнание, но диша.

Двамата внимателно се придвижват през влажните отломъци, напредват колкото е възможно по-бързо под дъжда към далечния край на улицата, където ранените са пръснати по земята. Десетки от тях получават първа помощ от лекари на близката белхамска болница. Мъртвите са скрити под сини покривала, чиито краища са затиснати с камъни.

Дарби отпуска ранения върху болнична количка. Готви се да поеме назад, но съзира Евън Манинг, който се навежда и повдига края на едно синьо покривало, за да види лицето на мъртвия. Тя започва да си пробива път към него през тълпата медицински персонал, който крещи нареждания на фона на воя от приближаващи сирени, писъци и плач.

Хваща Евън за рамото и пита:

— Открихте ли Пътника?

— Не още. — Видът му показва искрена изненада от появата й тук. — Какво ти е на лицето?

— Събори ме взривната вълна.

— Какво?

— Много е шумно тук — казва Дарби. — Елате насам.

Повежда го през улицата към дърветата. Техните корони ги пазят от дъжда. Тук е по-тихо, но не кой знае колко.

— Опитах да се свържа с теб по телефона — казва Манинг и бърше лицето си.

— Счупи се при падането ми. Какво става с Пътника?

— Всичко наоколо е блокирано, обаче до момента няма и помен от него.

— За да възпламени взрива, трябва да се намира наблизо, нали? Трябва да сме сигурни, че полицаите проверяват всяка жива душа в района. Може още да се навърта наоколо — може точно в тази минута да си тръгва.

— Проверяваме всички. Виж какво, трябва да вървя. Нужен съм в Бостън. Нещата там хич не са добри.

— Какво е станало в Бостън?

— Имало е експлозия във вашата сграда. Не знам подробности.

Дарби е обзета от внезапно желание да седне. Но няма къде. Обляга се на едно дърво и поема дълбоко въздух с разтреперани нозе.

— Два наши мобилни екипа пристигат утре — съобщава Евън. — Един тук и един — в Бостън. Можем да ръководим разследването и оттам. Трябва да вървя. Ще ти звънна по-късно. Къде да те търся?