Грег Лумис - Тайната на „Пегас“

Защо?

Ланг нямаше представа, но възнамеряваше да разбере.

Атланта

На другия ден

Сутринта Ланг чакаше пред входа, когато отвориха галерия „Ансли“. Зад гишето седеше същата червенокоса девойка със същото отегчено изражение.

— Нашето копие? — попита тя. — Добре че пазим копия на всичките ни оценки, както ви казах. Ще се изненадате колко много хора ги държат в дома си. Ще стане пожар или нещо друго, и край с предмета на изкуството и оценката…

— А снимката? Споменахте, че пазите копие и от нея.

Тя кимна, мляскайки с дъвката.

— Да, също моментална.

Ланг се усмихна едва-едва и сви рамене, сякаш беше смутен от неспособността си да се грижи за вещите си.

— Колко съм глупав. Не мога да си спомня къде сложих плика. Но с удоволствие ще платя за копията.

— Няма проблем — отвърна момичето, стана и след малко се върна.

Копието на снимката беше забележително ясно, макар че цветовете не бяха толкова ярки.

Тя поклати глава.

— Радвам се, че ви помогнах. Ще платите за следващите копия, ако загубите и това.

Той излезе, престори се, че търси в джобовете си ключовете на колата, и огледа улицата. Дори да го следяха, не видя никого.

Атланта

Час по-късно

— Музеят „Хай“ за изкуство? — недоверчиво попита Сара. — Искаш да намеря номера на музей за изкуство?

Ланг седеше зад бюрото си и говореше през отворената врата.

— Защо се изненадваш толкова? Аз ходя в музеи, на театър, на балет, на други културни събития. Не помниш ли, че ти намерих билети за откриването на изложбата на Матис?

Сара поклати глава, без нито един от прошарените й косми да помръдне от мястото си.

— Това беше отдавна, Ланг. И твой клиент намери билетите.

— Разбери кой е уредникът.

Два часа по-късно Ланг спря на паркинг зад бели блокове с различна форма и големина, сякаш натрупани на купчина от дете великан. Модерната постройка сигурно беше една от най-грозните в града, който не се славеше с архитектурни шедьоври. Според теорията на Ланг разрушаването на Атланта от Уилям Шърман по време на Гражданската война преди век и половина бе придало атавистична безчувственост на строителната естетика. Музеят „Хай“ 5 5 Висш, главен, върховен (англ.). — Б.пр. беше кръстен на финансиралото го семейство Хай, а не защото се славеше с някакво превъзходство в света на изкуството. Всъщност сградата от бетон и стъкло бе побрала колекция, изненадваща само със своята скромност, когато се сравнеше с по-добри институции в съпоставими градове.

Ланг влезе, тръгна по главния коридор и се качи с асансьора на последния етаж. На излизане мина покрай платно с модернистична живопис, което бдителните портиери навсякъде другаде биха разпознали като мръсен парцал и изхвърлили на боклука. В дъното видя врата с табелка „Административни кабинети“.

Имаше чувството, че се е озовал в Страната на чудесата. Коси във всевъзможни цветове, пръстени на всяко видимо отверстие, дрехи от „Междузвездни войни“. Служителката в галерия „Ансли“ беше консервативна в сравнение с тях.

Млада жена с наполовина обръсната глава и зелена коса на другата отмести очи от компютъра на бюрото си.

— Какво бих могла да направя за вас?

— Казвам се Лангфорд Райли. Имам среща с господин Сейц.

Жената посочи с дълъг колкото кама нокът, боядисан в зловещо черно.

— Ей там. — Тя вдигна телефонната слушалка. — Господин Райли е дошъл да ви види.

Отнякъде излезе мъж, който съвсем не отговаряше на очакванията му. Господин Сейц изглеждаше нормално — добре ушит костюм, червена вратовръзка и лъскави черни обувки с дебели подметки. Беше слаб, висок около метър и осемдесет, на четиридесет и няколко години, ако се съдеше по прошарените на слепоочията му коси. Изваяното му лице скоро беше виждало плажа. Или кабината на солариума.

Той протегна ръка. Златният му ролекс си съперничеше по блясък със скъпоценните камъни на копчетата на ръкавелите. Ноктите му бяха безупречно поддържани.

— Джейсън Сейц, господин Райли.

— Благодаря, че ме приехте след толкова кратко предизвестие. Имате колоритен екип.

Очите му проследиха погледа на Ланг.

— Студенти. Наемаме ги от Художествената академия — отвърна Сейц, сякаш това обясняваше странното им облекло. — Моля, заповядайте.

Двамата влязоха в традиционно обзаведен кабинет. Уредникът на музея посочи кожено кресло, откъдето Ланг можеше да се възхити на снимките на стената, които го показваха как се ръкува или прегръща с местни лидери в бизнеса, политици и видни личности. Той се намести зад бюро с размери на маса за трапезария, отрупано със снимки на картини, скулптури и други предмети, които Ланг не разпозна веднага.