Джон Кларксън - Лично правосъдие

Но в часовете след полунощ фоайето придобиваше мимолетното лустро на нещо забранено. Бърни стоеше зад един подиум, подобно на управител на хотел, и поздравяваше гостите при влизането им.

Повечето от тях имаха членски карти. Тези карти бяха червени, с емблемата на клуба — фина скица с молив, изобразяваща жена, допряла пръст до устните си. Липсваше телефонен номер. Също и адрес.

Посетителите с членски карти биваха насочвани към малкия асансьор. Останалите гости трябваше да говорят с Бърни. Той ги преценяваше по дрехите, по това колко пияни или дрогирани бяха, как се държаха и кой ги беше препоръчал. Пускаше някои от тях. На повечето просто казваше, че в сградата няма среднощен клуб. Малцина се захващаха да спорят.

След като се качаха в асансьора, гостите се отправяха към шестия етаж, където се озоваваха пред Джо и Еди — любимите горили на Уекслър.

Видът на Джо и Еди укротяваше и най-буйните пияници. Джо тежеше сто и тридесет килограма при ръст метър и деветдесет и два. Еди беше още по-внушителен: сто и четиридесет килограма при ръст метър и деветдесет и осем. Двамата постоянно се съревноваваха чии бицепси, гръден кош, прасци, врат или други части на тялото са по-големи.

Но не толкова телата, колкото лицата на Джо и Еди караха хората да притихват. Дали се дължеше на стероидите, които не можеха да откажат, или просто на психическото отклонение, което личеше и у двамата, те не гледаха, а зяпаха. Не се усмихваха, а правеха гримаси. Естествената реакция у всеки, хвърлил и един поглед на Джо и Еди, беше да се измете по-далеч.

Рядко имаше нужда от Джо и Еди вътре в клуба. Но понякога избухваше свада или сбиване и тогава ги пускаха в действие. Уекслър беше дал изрични нареждания, че ако се заемат с някого, трябва да го ступат с бруталност, която да впечатли останалите. Но каквото и да правеха, трябваше да го свършат извън клуба. Уекслър не позволяваше да се нанесе и най-малката щета лично на него или на собствеността му.

А домакиня на „Звездна светлина“ беше Сюзън Ферленгети. Уекслър стратегически й беше отделил място във фоайето на клуба. След като преминеха покрай сплашващото присъствие на Бърни, Джо и Еди, гостите получаваха визуална награда, която ги възмездяваше за евентуалните неприятни усещания. Нейната екзотична красота им подсказваше, че са дошли на много специално място.

Джо и Еди плашеха хората, Сюзън ги караше да се чувстват желани. Посетителите избягваха да поглеждат към горилите, но не можеха да откъснат поглед от Сюзън. Това беше точно премерената комбинация от опасност и привличане, която Уекслър искаше да създаде за нощните птици, които посещаваха „Звездна светлина“.

Когато Девлин се съгласи да придружи Дарил до дома й, той знаеше какво ще се случи. Но този път, когато той и Дарил правиха любов, и двамата бяха трезви и напълно съзнаваха какво правят.

Този път никой не се криеше зад алкохола. Дарил беше разкрепостена, без да е развратна. Беше уверена и естествена в правенето на любов. Тъй като тялото й беше безупречно, за нея не беше проблем да го показва или да позволява на Девлин да му се наслаждава. Взимаше си насладата, която искаше от Девлин и тъй като той й позволяваше, тя с желание му даваше удоволствие в замяна. Отдаде му стегнатата мускулатура на тялото си, дългите си крака, стегнатия си задник и безупречните си гърди. Неспирно се движеше по него, милваше гърдите, гърба и врата му. Обсипваше го с целувки. Нежно обхвана тестисите му с ръка, докато лижеше и смучеше члена му.

Харесваше й, че Девлин е едър мъж. Прегръщаше го и се притискаше в него, сякаш за да потъне в мускулестото му тяло.

След като всичко свърши, Дарил нежно помилва лицето и гърдите на Девлин. Загледа се в белезите по тялото му, но не каза нищо. После внезапно седна на коленете му.

— Отдавна не бях се чувствала така. Ако изобщо някога ми се е случвало.

— Приятно е да чуеш подобно нещо.

Тя отново легна до него, сякаш не искаше да позволи на тялото му да се отдели от нея, и попита:

— Какво ще правиш? Искаш ли да останеш?

— Не мога. Трябва да свърша някои неща.

— Толкова късно през нощта?

— Онова, което ми предстои да направя, трябва да се върши посред нощ.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Колко е часът? — попита тя.

Той погледна часовника си. Беше един. Пребори се с импулса да потърси Зитър. Тогава осъзна, че вибриращият мини пейджър е бил далече от тялото му през последния час. Внимателно се отмести от Дарил и попита: