Джон Вердън - Намисли си число

— Седни. Отпусни се. Сигурен съм, че можем да открием обяснението.

Маделайн им донесе два чая с лед и се върна в къщата. Въздухът бе изпълнен с мирис на топла трева. Температурата беше почти 21 градуса. Ято пурпурни чинки се издигна от хранилките. Слънцето, цветовете и ароматите бяха наситени и силно въздействащи, но красотата им бе невидима за Мелъри. Той бе напълно обсебен от тревожните си мисли.

Докато отпиваха от чая си, Гърни се опита да прецени мотивите и откровеността на госта си. Добре знаеше, че да поставиш етикет и да класифицираш някого толкова рано в играта би могло да доведе до грешки, но често изкушението бе неустоимо.

Затова основно условие бе да си даваш сметка, че грешки стават, и да имаш готовност да преразгледаш и промениш класификацията при получаването на нова информация. Инстинктивно чувстваше, че Мелъри е класически мошеник, който играе роли на много нива, но и който вярва до някаква степен на собствените си преструвки. Акцентът му, който съществуваше дори и по времето, докато бяха в колежа, беше акцент отникъде, от някакво въображаемо място, въплъщаващо култура и изтънченост. Със сигурност вече не беше превземка — бе станал неразривна част от него — но корените му лежаха в страната на измислиците. Скъпата прическа, кожата, издаваща постоянна козметична грижа, безупречните зъби, тялото, очевидно подлагано на редовни упражнения, ноктите с маникюр — всичко това създаваше представата за известен телевизионен проповедник. Поведението му имаше за цел да внуши, че се намира в мир със света, а животът му е лек и охолен, че е човек, притежаващ всичко, което е недостъпно за обикновените хора. Гърни осъзна, че тези черти бяха започнали да се зараждат още тогава, преди двайсет и шест години. Марк Мелъри просто беше станал в по-голяма степен такъв, какъвто бе поначало.

— Хрумвало ли ти е да отидеш в полицията? — попита той.

— Не мислех, че има смисъл. Не смятах, че ще направят нещо. И какво биха могли да направят? Липсва конкретна заплаха, няма нищо, което да бъде обяснено, няма истинско престъпление. Нищо определено, с което да отида при тях. Две неприятни стихчета? Може да са написани от ненормален ученик или от някой с извратено чувство за хумор. И при условие, че от полицията реално не могат нищо да направят — или още по-лошо, ще го възприемат като шега — защо изобщо да си губя времето да ходя при тях?

Гърни кимна, без да е убеден в действителност.

— Освен това — продължи Мелъри, — ако от местната полиция се заемат с това и започнат истинско разследване по всички правила… Ще задават въпроси, ще идват в института и ще безпокоят настоящите и бивши гости. Някои от нашите гости са много чувствителни хора. Въобще да ровят наоколо като обърнат всичко с главата надолу и да надничат в неща, които не са тяхна работа… Може дори да намесят пресата… Господи! Мога да си представя заглавията: „Автор на духовна литература получава смъртни заплахи“ — само като си помисля какъв шум ще се вдигне… — Гласът на Мелъри заглъхна и той поклати глава, сякаш не бе в състояние да опише вредата, която намесата на полицията би нанесла.

На това Гърни отреагира с объркан поглед.

— Какво има? — зачуди се Мелъри.

— Двете причини, поради които не искаш да се свържеш с полицията, си противоречат.

— По какъв начин?

— Не си се свързал с полицията, защото си се страхувал, че няма да направят нищо. И не си се обърнал към тях, защото си се притеснявал, че ще направят твърде много.

— А, да… Само че и двете твърдения са верни. Общото и в двата случая е страхът ми, че въпросът няма да бъде разрешен по уместен начин. Подходът на полицията би могъл да е апатичен или пък като на слон в стъкларски магазин; дали ще е неуместна незаинтересованост, или неуместна агресивност… нали разбираш какво имам предвид?

Гърни си мислеше, че когато някой предлага две причини за своето решение, има голяма вероятност да прикрива трета — истинската.

Мелъри, който сякаш изведнъж беше минал на една вълна с него, в този момент неочаквано обяви:

— Трябва да съм по-честен с теб, по-откровен по отношение на притесненията си. Не мога да очаквам да ми помогнеш, ако не ти покажа цялата картина. За своите четирийсет и седем години съм водил два коренно различаващи се живота. През първите две-трети от съществуването си вървях по лош път — и при това се движех много бързо. Започна в колежа. След колежа нещата се влошиха. Пиенето беше повече, хаосът беше повече. Започнах да продавам наркотици на отбрана клиентела и се сприятелих с купувачите си. Един от тях беше толкова впечатлен от способността ми да въртя оборот с боклуци, че ми предложи работа на „Уолстрийт“ — продавах по телефона фалшиви акции на хора, които бяха достатъчно алчни и глупави, за да приемат, че им давам реална възможност да удвоят инвестициите си за три месеца. Бях много добър в това и направих много пари — а парите се оказаха ракетното гориво, което ме изстреля право в лапите на лудостта. Правех всичко, което ми се искаше да направя, като повечето не си го спомням, защото почти през цялото време бях мъртвопиян. В продължение на десет години работих за редица гениални, но крадливи боклуци. А след това почина съпругата ми. Ти няма откъде да знаеш, но се ожених една година след като завършихме.