Джон Вердън - Намисли си число

Другото, което правеше впечатление, беше послеписът. Освен че фино намекваше, че съществува загадка, която може да затрудни Гърни, той също така препречваше пътя за лесно отстъпление: отнемаше му възможността да се оправдае, че не е частен детектив и съответно няма да е полезен. Нежеланието да се срещне с Мелъри щеше да се разтълкува като груб отказ да се види със стар приятел.

О, да — определено бе внимателно обмислено.

Внимателност. Това беше нещо ново, нали? Съвсем не бе характерно за Марк Мелъри.

Тази видима промяна заинтригува Гърни.

В този момент, като по сигнал, Маделайн мина през задната врата и извървя две-трети от разстоянието помежду им, преди да спре и да му съобщи с равен тон:

— Гостът ти пристигна.

— Къде е?

— В къщата.

Той погледна надолу. Една мравка покоряваше на зигзаг облегалката на стола му. С рязко движение на пръста си той я запрати във въздуха.

— Покани го навън — предложи той, — времето е твърде хубаво, за да стоим затворени между четири стени.

— Наистина е приятно, нали? — попита тя, като някак накара коментара й да прозвучи едновременно искрено и иронично. — Между другото, на живо е досущ като на снимката на корицата. Дори повече.

— Дори повече ли? Какво трябва да означава това?

Но тя вече влизаше в къщата и не му отговори.

Марк Мелъри се приближаваше с широки крачки през меката трева. Тръгна към Гърни, като че възнамеряваше да го прегърне, но нещо го накара да размисли.

— Дейви! — извика той и протегна ръката си.

„Дейви?“ — зачуди се Гърни.

— Божичко! — продължи Мелъри. — Изобщо не си се променил! Толкова е хубаво да те видя отново! Страхотно е да открия, че изглеждаш по този начин. Дейви Гърни! Във „Фордъм“ казваха, че приличаш на Робърт Редфорд в „Цялото президентско войнство“. И още е така — въобще не си се променил! Ако не знаех, че си на четирийсет и седем като мен, щях да реша, че си на трийсет.

Той обхвана ръката на Гърни с двете си длани като нещо особено ценно.

— Докато шофирах насам от Пиъни, си мислех колко спокоен и невъзмутим си бил винаги. Емоционален оазис — това беше ти, истински оазис на спокойствието! И още си такъв. Дейви Гърни — хладнокръвен, спокоен и с ум като бръснач. Как я караш?

— Добре. Късметлия съм — отговори Гърни, като внимателно освободи ръката си. Тонът му беше пълна противоположност на този на Мелъри — в него липсваше каквото и да било въодушевление. — Не се оплаквам.

— Късметлия… — Мелъри произнесе сричките, като че се опитваше да си припомни значението на фраза от чужд език. — Хубаво местенце си имаш. Наистина много хубаво.

— Маделайн има усет за тези неща. Заповядай, седни. — Гърни посочи два захабени от времето стола „Адирондак“, разположени един срещу друг между ябълката и малкия басейн за птици.

Мелъри тръгна към тях, след което се спря и промълви:

— Носех нещо със себе си…

— Това ли? — Маделайн отново се бе появила от къщата и крачеше към тях, понесла в ръцете си елегантно куфарче. Ненатрапчиво луксозно и скъпо, то подхождаше на всичко друго у Мелъри — от ръчно изработените (но леко износени и не прекалено лъснати) английски обувки, до прекрасно ушитото (но малко поизмачкано) спортно кашмирено сако. Външният му вид беше внимателно преценен, така че да съответства на човек, който знае как да използва парите, без да им позволява те да го използват. Човек, който е постигнал успех, но не боготвори успеха, човек, при когото късметът идва съвсем естествено. Разтревоженият му поглед обаче предаваше друго послание.

— О, да, благодаря! — Мелъри пое куфарчето с подчертано облекчение. — Но къде…?

— Беше го оставил на масичката за кафе.

— А, да, разбира се. Много ми е трудно да се съсредоточа днес. Умът ми непрекъснато бяга в различни посоки. Благодаря!

— Нещо за пиене?

— За пиене?

— Приготвила съм чай с лед, но ако желаете нещо друго…

— Не, не — студен чай би било чудесно. Благодаря.

Гърни се взираше в бившия си съученик, когато изведнъж разбра какво беше имала предвид Маделайн, когато каза, че Мелъри изглежда точно като на обложката и „дори повече“. Въпросната снимка се отличаваше с едно особено, непринудено съвършенство — илюзията за аматьорска снимка, но без разкриваните от светлосенките недостатъци или странната композиция на истинските аматьорски снимки. Точно това усещане за внимателно създадена безгрижност — егоцентричното желание да изглеждаш не егоцентричен — въплъщаваше на живо Мелъри. Както обикновено, Маделайн беше улучила право в десетката.