Джон Вердън - Намисли си число

— Веднага щом свърша с това — съгласи се той, макар и с леко възмущение. Напълно осъзнаваше, че да садиш лалета в такъв прекрасен ден от циганското лято в градина на върха на хълм не е точно тежка и затормозяваща задача. Но просто мразеше да го прекъсват. А реакцията му на прекъсвания, както каза на себе си, беше страничен продукт на най-силната му страна: праволинейният логичен ум, направил го толкова успешен детектив; умът, който засичаше и най-незначителното несъответствие в разказа на заподозрения и забелязваше и най-тънките пукнатини, невидими за очите на другите.

Маделайн надникна през рамото му към екрана на компютъра.

— Как можеш да работиш над нещо толкова грозно в ден като днешния? — удиви се тя.

Дейвид и Маделайн Гърни живееха в солидна провинциална къща от деветнайсети век. Тя бе сгушена на края на пътя, в ъгъла на едно отдалечено пасбище сред хълмовете на Делауеър Каунти, на седем-осем километра от село Уолнът Кросинг. Петте акра на пасището бяха заобиколени от черешови, кленови и дъбови дървета.

Къщата бе запазена в оригиналната й архитектурна простота. През годината, откакто я притежаваха, семейство Гърни бяха премахнали несполучливите „подобрения“ на предишния собственик, като по този начин бяха възстановили първоначалния й доста по-подходящ вид. Заменили бяха стерилната алуминиева дограма на прозорците с дървени рамки, които носеха духа на отминалото столетие. Не го направиха заради някаква вманиаченост по историческата автентичност, а защото осъзнаваха, че оригиналната естетика е някак… по-правилна. Въпросът за това как трябва да изглежда домът и как трябва да се чувства човек в него, беше една от темите, по които Маделайн и Дейвид бяха в пълна хармония — а списъкът от такива теми, както му се струваше напоследък, ставаше все по-къс.

Тази мисъл беше предизвикана от коментара на жена му, че портретът, върху който работи, е грозен, и продължи да разваля настроението му през целия ден.

Същият този коментар все още витаеше някъде на ръба на съзнанието му, докато той дремеше в любимия си стол „Адирондак“ след саденето на лалетата. После чу Маделайн да се приближава през ниската трева.

Когато стъпките спряха пред стола му, отвори едно око.

— Мислиш ли — поде тя по характерния си мек и деликатен начин, — че е прекалено късно да изкараме кануто? — Заради тона й думите прозвучаха едновременно като въпрос и предизвикателство.

Маделайн беше слаба, но атлетична четирийсет и пет годишна жена, която лесно можеше да мине за трийсет и пет годишна. Очите й бяха честни, спокойни и преценяващи. Дългата й кестенява коса, с изключение на няколко заблудени кичура, беше стегнато прибрана под сламената й градинарска шапка с широка периферия.

— Смяташ ли, че наистина е грозен?

— Разбира се, че е грозен! — Тя не се поколеба. — Не трябва ли да е точно такъв?

Той се намръщи, докато обмисляше думите й.

— Имаш предвид обекта ли? — запита той.

— Че какво друго?

— Не зная. — Той сви рамене. — Стори ми се, че се отнасяш с известно презрение към цялото нещо — и към обекта, и към моето оформление.

— Извинявай.

Не личеше да съжалява. Докато той се колебаеше дали да й го каже, тя промени темата:

— С нетърпение ли очакваш да видиш стария си състудент?

— Всъщност не — отговори той, докато нагласяше облегалката на стола с една степен по-ниско. — Не си падам особено по възкресяване на спомени от отминали времена.

— Може би иска от теб да разкриеш някое убийство.

Гърни внимателно се вгледа в неразгадаемото изражение на съпругата си.

— Наистина ли това смяташ, че иска? — попита той озадачено.

— Нали с това си известен? — От гнева тонът й започваше да се изостря.

Беше се случвало неведнъж през последните месеци и той май вече разбираше на какво се дължи. Имаха съвсем различни представи за оттеглянето му от професията, за това какви промени ще внесе в живота им и най-вече — как би трябвало да промени самия него. Напоследък негативното й отношение се беше прехвърлило върху новото му занимание — проектът „портрети на убийци“, който отнемаше времето му. Гърни подозираше, че неприязънта на Маделайн към проекта донякъде е свързана с ентусиазма на Соня по същия повод.

— Знаеше ли, че и той е известен? — прекъсна мислите му тя.

— Кой?

— Твоят състудент.

— Не. По телефона спомена, че пише книга, така че я проверих. Бегло. Но не мислех, че е толкова известен.