Джон Вердън - Намисли си число

Гърни се вгледа в него с нарастващ интерес.

— А в по-малкия плик…?

Мелъри му подаде по-малкото пликче, което бе в по-големия заедно с бележката, и тревожно го загледа. Гърни го отвори и извади отвътре втори лист, наполовина по-малък от първия. Прочете написаното в същия изтънчен стил и със същото червено мастило съобщение:

„Шокира ли те това, че знаех, че ще избереш 658?

Кой те познава толкова добре? Ако искаш да научиш отговора, първо трябва да ми платиш 289,87 долара, които дадох, за да те открия.

Изпрати точната сума на адрес:

Пощенска кутия №49449, Уичърли, Кънектикът, 61010.

Парите да бъдат в брой или с личен чек, за Х. Арибда.

(Името ми невинаги е било такова.)“

След като прочете бележката за втори път, Гърни попита дали Мелъри е отговорил.

— Да. Изпратих споменатата сума.

— Защо?

— Какво имаш предвид?

— Това не са малко пари. Защо реши да ги дадеш?

— Защото това ме побъркваше. Числото… как можеше да знае?

— Осребрен ли е чекът?

— Всъщност не — обясни Мелъри. — Всеки ден си следя сметката. Точно затова изпратих парите с чек, а не в брой. Помислих си, че е добра идея да науча нещо за въпросния Арибда — поне къде депозира чековете си. Искам да кажа… целият тон на това нещо е толкова обезпокоителен!

— Какво точно те притесни?

— Числото, много ясно! — извика Мелъри. — Как изобщо би могъл да знае нещо такова?!

— Добър въпрос — заяви Гърни. — Защо казваш „той“?

— Какво? А, разбирам какво имаш предвид. Просто си помислих, че… Не знам, просто така ми прозвуча. Не знам причината, но предположих, че „Х. Арибда“ е в мъжки род.

— Х. Арибда. Странно име — отбеляза Гърни. — Означава ли нещо за теб? Напомня ли ти за нещо?

— Не.

Името не означаваше нищо и за Гърни, но същевременно не му беше и напълно непознато. Каквото и да беше значението му обаче, то очевидно бе погребано в някое добре скрито кътче на ума му.

— Получи ли ново съобщение, след като изпрати чека?

— О, да! — възкликна Мелъри и отново бръкна в куфарчето си, от което извади други два листа. — Това го получих преди около десет дена. А това — в деня, след като ти пратих имейла с молбата да се видим. — Той ги подаде на Гърни с жеста на малко момче, което показва на баща си новите си рани.

Несъмнено бяха написани от същата педантична ръка и същата писалка, както и предишните две бележки. Тонът обаче се бе променил.

Първата се състоеше от осем кратки стиха:

Осемте стиха във втората бяха все така тайнствени и заплашителни:

През следващите десет минути, през които прочете всяка бележка по няколко пъти, изражението на Гърни ставаше все по-мрачно, а тревогата на Мелъри — по-очебийна.

— Какво мислиш? — попита накрая Мелъри.

— Че имаш умен враг.

— Имам предвид, какво мислиш за тая работа с числата?

— Какво за нея?

— Как би могъл да знае кое число ще ми хрумне?

— На пръв поглед не би могъл.

— Не би могъл, но знаеше! Имам предвид, че това всъщност е проблемът, нали? Не би могъл да знае, но знаеше! Изобщо не е възможно някой да си представи, че числото, за което ще се сетя, ще е точно шестстотин петдесет и осем! Обаче той не само го е знаел, а го е знаел дори два дена преди мен самия, когато е пуснал проклетото писмо по пощата!

Мелъри внезапно скочи от стола си и закрачи през тревата към къщата, после обратно, като през цялото време прокарваше ръка през косата си.

— Няма научен начин, по който това да бъде направено. Невъобразимо е да се направи! Не виждаш ли каква лудост е цялата история?!

Гърни замислено бе подпрял брадичка с върховете на пръстите си.

— Има един философски принцип, на който аз се осланям напълно: „Ако нещо се случва, значи има начин да се случи“. Това с числата трябва да има някакво просто обяснение.

— Но…

Гърни повдигна ръка — както бе правил като сериозен млад пътен полицай през първите си шест месеца в нюйоркската полиция: