Джон Вердън - Намисли си число

Родригес въздъхна дълбоко — като човек, натоварен с прекалено много отговорности, което обаче не му се признава.

— Ще се обадя оттук — каза той и кимна към шкафа зад гърба си.

Сержантът излезе. Две минути по-късно телефонът иззвъня.

— Капитан Родригес слуша. — В продължение на още две минути притискаше слушалката плътно до ухото си, а на лицето му бе изписано съсредоточено изражение. — Това е много странно — заяви накрая. — Всъщност толкова е странно, лейтенанте, че бих желал да го повторите дума по дума, за да го чуе и екипът ми тук. Сега ще ви включа на високоговорител. Моля, кажете им точно каквото казахте и на мен.

Гласът, който се разнесе миг по-късно от телефона, бе напрегнат и сериозен:

— Казвам се Джон Нардо, от полицейското управление на Уичърли. Чувате ли ме?

Родригес отвърна „да“ и Нардо продължи:

— Както знаете, един от полицаите ни бе убит тази сутрин в дома на Грегъри Дърмот при изпълнение на служебния си дълг. В момента сме там заедно с целия екип за обработка на местопрестъплението. Преди двайсет минути бе получено обаждане за господин Дърмот. Човекът, който се обади, каза — цитирам: „Ти си следващият, а после идва ред на Гърни“.

Какво?! Гърни се зачуди дали е чул правилно.

Клайн помоли Нардо да повтори съобщението и той го направи.

— Телефонната компания предостави ли ви вече информация за източника? — запита Хардуик.

— Мобилен телефон. Някъде в околността. Няма данни от GPS, само местоположение на клетката. Очевидно няма и самоличност на обаждащия се.

— Кой е поел обаждането? — поинтересува се Гърни. Странно, но директната заплаха му бе подействала успокояващо. Вероятно защото всяко конкретно нещо, за което има име, е по-ограничено и съответно по-лесно се поддава на контрол от неясните възможности. Те нямат точен обхват, нито посока. Освен това нито едно от имената не беше „Маделайн“.

— Какво искате да кажете с това „кой е поел обаждането“? — учуди се Нардо.

— Казахте, че е било за господин Дърмот, не че той е говорил.

— А, да, да. Разбирам. Ами, когато звънна телефонът, господин Дърмот си беше легнал, повален от свирепа атака на мигрена. Вън от строя е, откакто намери тялото. Обаждането е било прието от член на техническия екип. Онзи, който се обадил, поискал да говори с Дърмот. Казал, че е близък негов приятел.

— С какво име се е представил?

— Доста странно. Харба… Каберда… Не, момент — тук са го записали. Харибда.

— Нещо по-особено в гласа?

— Интересно, че питате. Точно се опитват да го опишат. Дърмот дошъл на телефона и после каза, че е чул някакъв чужд акцент, или поне така му се е сторило. Нашият специалист обаче смята, че акцентът му е фалшив — че е опит да си замаскира гласа. Или може би нейния глас — нито един от двама им не бе сигурен за пола. И така. Вижте какво, момчета, съжалявам, но трябва да се връщам към задачите тук. Просто исках да ви осведомя за основните факти. Ще се свържем пак с вас, когато открием нещо ново.

След като връзката приключи, около масата настъпи изпълнена с безпокойство тишина. А после Хардуик си прочисти гърлото толкова шумно, че Холдънфийлд потръпна.

— И така, Дейви, момчето ми — изръмжа той, — за пореден път си център на вниманието. „… а после идва ред на Гърни“. Ти какво, да не си някакъв магнит за серийните убийци? Само трябва да те окачим на кукичка и да ги чакаме да клъвнат!

Дали и Маделайн не бе закачена на кукичката? Може би не още. Надяваше се, че все още не е. В крайна сметка той и Дърмот са на прицел в момента. Но да приемем, че тоя лунатик казва истината. Ако бе така, това щеше да му даде време — може би дори щеше да е достатъчно, ако се окажеше късметлия. Достатъчно, за да компенсира недоглеждането си. Как можеше да е такъв глупак? Въобще да не помисли за сигурността й?! Идиот!

Клайн бе притеснен.

— Как така се оказа в ролята на мишена?

— Колкото знаете вие, толкова и аз — отговори Гърни с престорено спокойствие.

Заради вината, която изпитваше, му се стори, че и Клайн, и Родригес го наблюдават с любопитство, което определено не бе приятелско. Още от самото начало бе имал лошо предчувствие относно това стихотворение. Само че го бе погребал, без дори да определи какво е. Сега бе толкова ужасен от способността си да не обръща внимание на опасността — включително и тази за другите. Как се бе чувствал в онзи момент? Дали мисълта за риска, на който излагаше Маделайн, бе докоснала, ако ще и за миг, съзнанието му? Дали я беше игнорирал? Възможно ли бе да е толкова коравосърдечен и обръгнал? Моля те, Господи, нека не е вярно!