Джон Вердън - Намисли си число

Тъй като осъзнаваше, че нивото на стреса му вече е достатъчно високо, сметна за необходимо да отбие и да спре, преди да се обади. Първото подходящо място се оказа занемарен паркинг, покрит с чакъл и боклуци. Мястото бе разположено пред малка сергия за плодове и зеленчуци, която обаче бе затворена за през зимата. Думата от гласовата система, с която набираше дома си, бе — практично, но без въображение — „вкъщи“.

Маделайн отговори на второто позвъняване с онзи оптимистичен приветствен тон, с който винаги започваше телефонните си разговори.

— Аз съм — каза й, а в гласа му се отразяваше само малка частица от светлото чувство в нейния.

Последва пауза — точно колкото един удар на сърцето.

— Къде си?

— Именно затова ти се обаждам. В момента съм в Кънектикът, близо до град Уичърли.

Съвсем естественият въпрос след това изявление би бил „Защо?“. Но Маделайн не задаваше очевидни въпроси. Тя чакаше.

— Има ново развитие по случая — обясни й той. — Може би върви към края си.

— Разбирам.

Чу я как бавно и сдържано си поема въздух.

— Нищо друго ли няма да ми кажеш? — попита.

Той се загледа в безжизнената сергия от другата страна на колата. Не приличаше на затворена заради сезона. Изглеждаше изоставена.

— Мъжът, когото преследваме, започва да става безразсъден — каза накрая. — Може би сега ще имаме възможност да го пипнем.

— Мъжът, когото преследваме?! — Гласът й се бе превърнал в крехък лед, който заплашваше да се пропука всеки миг.

Той замълча, подразнен от реакцията й.

Тя продължи, вече откровено вбесена:

— Да не би да имаш предвид скапания сериен убиец, мъжът, който никога не пропуска — същият, който застрелва хората във врата и им прерязва гърлата? За него ли говориш?

— Така е… да, него преследваме.

— Да не би ченгетата в Кънектикът да са малко, че да трябва и ти да се занимаваш с това?

— Той очевидно се е прицелил в мен.

— Какво?

— Очевидно е разбрал по някакъв начин, че работя по случая. Има вероятност да се опита да направи нещо глупаво, а това би ни дало възможността, от която имаме нужда. Това е шансът ни да пренасочим битката на негова територия, а не само да скачаме от местопрестъпление на местопрестъпление.

— Какво?! — Сега вече думата бе по-скоро болезнен вик, отколкото въпрос.

— Всичко ще е наред — неубедително заяви той. — Започва да поддава. Всеки момент може да се разпадне и да се самоунищожи. Просто трябва да съм там, когато това се случи.

— Трябваше да си там, когато това бе работата ти. Сега не е необходимо!

— Маделайн, за бога, та аз съм полицай! — Думите изхвърчаха от устата му като камък от прашка. — Защо, по дяволите, не можеш да разбереш това?!

— Не, Дейвид — равно отвърна тя. — Беше полицай. Сега вече не си. Няма нужда да ходиш там!

— Вече съм. — В последвалата тишина гневът му утихна като вълна, оттегляща се от брега. — Всичко е наред. Знам какво правя. Нищо лошо няма да ми се случи.

— Дейвид, какъв ти е проблемът? Защо продължаваш да се тикаш под куршумите? Буквално се вреш в тях! Докога? Докато някой ти пръсне мозъка ли? Това ли искаш? Това ли е планът за годините, които предстоят? Да си седя и само да чакам и да чакам — да чакам кога ще те убият?! — Гласът й се пречупи на думата „убият“. Емоцията бе толкова силна, че буквално го остави без думи, без дъх.

Маделайн бе онази, която проговори първа:

— За какво е всичко всъщност?

— За какво е? — Въпросът го извади от равновесие. Нямаше смисъл, но и… — Не разбирам какво ме питаш.

Напрегнатата тишина, която я обгръщаше, му въздействаше дори и на разстояние от стотици километри. Смазваше го.

— Какво имаш предвид? — Усети как сърцето му ускорява ритъма си. Стори му се, че я чува да преглъща. По неведом начин разбра , че тя се опитва да вземе решение. Когато най-накрая му отговори, това не бе истински отговор — а въпрос. Произнесе го толкова тихо и нежно, че едва успя да я чуе:

— Заради Дани ли го правиш?

Усещаше как кръвта бие във врата, слепоочията, ръцете му.

— Моля? Какво… какво общо има това с Дани — въобще?! — Не искаше отговор, не и сега, не и когато имаше толкова много за вършене.

— О, Дейвид… — въздъхна тя.

Ясно я виждаше в мислите си как тъжно клати глава, твърдо решена да говори по най-трудната от всички теми. Когато Маделайн отвореше някоя врата, тя винаги минаваше през нея. И сега не остана на прага. Пое си въздух на пресекулки и продължи да го притиска: