Джон Вердън - Намисли си число

— Всъщност — заяви Гърни, който усещаше да го обзема въодушевлението на учен, най-накрая открил някакъв модел в океана от данни, — единайсет хиляди биха били напълно достатъчни.

— Достатъчни за какво? — зачуди се Клайн.

— Достатъчни, за да се изпълни номера с числото шестстотин петдесет и осем, например — отвърна му Гърни. — А пък този трик, ако е изпълнен по начина, по който си мисля, би обяснил и искането за 289. 87 долара, получено от всяка от жертвите.

— Леле! — възкликна Клайн и повдигна длан. — Давай малко по-кротко, ако обичаш. Последните завои ги взе буквално на две колела!

Гърни още веднъж премисли нещата. Прекалено просто беше всъщност. Затова искаше да е напълно сигурен, че не е пропуснал някой очевиден проблем, който да провали цялата му елегантна хипотеза. Израженията на хората край масата бяха смесица от въодушевление, нетърпение и любопитство. Всички го чакаха да заговори. Той си пое дълбоко въздух.

— Не мога да съм напълно уверен, че точно така е станало. Обаче това си остава единственият правдоподобен сценарий досега. Откакто се боря с тези числа — тоест от деня, в който Марк Мелъри дойде в дома ми и ми показа първото писмо — не можах да измисля нищо друго. Той бе много изумен и уплашен от идеята, че подателят на писмото може би го познава достатъчно добре, за да познае какво число от едно до хиляда ще си намисли. Усещах паниката му, чувството за обреченост. Не се съмнявам, че така е било и с другите жертви. Именно тази паника е целта на играта. Как би могъл да знае какво число ще си намисля? Как би могъл да научи нещо толкова лично, толкова интимно и тайно като мисъл? И какво друго знае?! Виждах, че тези въпроси го измъчват. Буквално го побъркваха.

— Честно казано, Дейв — заяви Клайн със зле прикривана възбуда, — те и мен ме побъркват. И колкото по-скоро им намериш отговор, толкова по-добре!

— Много правилно, мътните да го вземат! — съгласи се Родригес. — Давай по-бързо на въпроса!

— Ако ми позволите да изкажа едно донякъде противоположно мнение — нервно се намеси Холдънфийлд, — бих желала детективът да обясни по своя си начин и с ритъм, който той сметне за добре.

— Наистина е срамно просто — каза Гърни. — Поставя ме в неудобно положение, защото колкото повече се взирах в проблема, толкова по-неразгадаем изглеждаше той. Освен това разкриването на номера с числото деветнайсет по никакъв начин не осветли загадката на този с шестстотин петдесет и осем. Така и не ми хрумна очевидното обяснение — докато сержант Уиг не разказа историята за фалшивата детективска агенция.

Не стана много ясно дали гримасата на лицето на Блат се дължи на усилието да схване кой точно е елементът, помогнал за разкриване на загадката, или на газове.

Гърни кимна към Уиг признателно, преди да продължи:

— Нека предположим, както направи сержант Уиг, че нашият вманиачен убиец е посветил два часа дневно на писането на писма. В края на годината би имал готови единайсет хиляди. Изпратил ги е по пощата на списък от единайсет хиляди души.

— Какъв списък? — Гласът на Джак Хардуик стържеше като ръждясала панта.

— Това е много добър въпрос — всъщност е може би най-важният от всички. След минутка ще се върна на него. Нека за миг просто да приемем, че оригиналното писмо — това, което е еднакво за всички — е разпратено до единайсет хиляди души. В него пише „Намислете си едно число от едно до хиляда“. Според теорията на вероятностите приблизително единайсет души биха избрали всяко едно от хилядата възможни числа. С други думи, има статистическа вероятност единайсет от всички единайсет хиляди абсолютно случайно да изберат числото шестстотин петдесет и осем.

Физиономията на Блат се разкриви съвсем. Родригес невярващо започна да клати главата си.

— Струва ми се, че с това предположение пресичаме границата между хипотеза и измислица.

— За каква измислица говорите? — Гърни бе по-скоро учуден, отколкото обиден.

— Ами, тия числа, дето ги разхвърляш насам-натам, нямат никаква доказателствена подкрепа. Измислени са.

Гърни се усмихна търпеливо, макар търпението му да се бе изчерпило. За момент се разсея от начина, по който лицемерно бе прикрил истинската си реакция. Този навик — автоматично да крие раздразнението, неудовлетвореността, гнева, съмнението си — го бе съпътствал през целия му живот. Служеше му добре при хилядите случаи, когато му се налагаше да води разпити или бе начело на дадено следствие. В някакъв момент бе започнал да го смята дори за талант, професионална техника. Но този навик, разбира се, не беше нещо подобно. Беше просто начин да се справя с живота, който бе част от него, откакто се помнеше.