Джон Вердън - Намисли си число

— Аз имам въпрос. Вие сте психиатър, нали така?

— Консултиращ съдебен психолог — отговори Холдънфийлд като Сигърни Уивър.

— Добре, както и да е. Знаете как работи умът. Та ето го и въпросът: тоя тип знае какво число ще хрумне на някого, преди дори да си го помисли. Как го прави?!

— Не го е направил.

— Със сигурност го е направил, мътните да го вземат!

— Не. Предполагам, имате предвид случаите, за които четох. С числата шестстотин петдесет и осем и деветнайсет. Само че в действителност той не прави това, което казвате. Просто не е възможно да знаеш предварително какво точно число ще си намисли друг човек при обстоятелства, които не контролираш ти самият. Съответно — не е знаел.

— Да, ама е факт, че го е сторил! — настоя Блат.

— Има поне едно обяснение — намеси се Гърни. Той пресъздаде сценария, който му бе хрумнал, след като Маделайн му се бе обадила по мобилния си телефон, като бе застанала до пощенската им кутия. По-точно им обясни, че убиецът може да е използвал преносим принтер, за да напише и разпечата писмото с числото деветнайсет, след като Марк Мелъри му го бе казал по телефона. И то, докато си седи спокойно в колата.

Холдънфийлд бе впечатлена.

Блат пък приличаше на балон, на който са изпуснали въздуха. Според Гърни това бе сигурен знак, че някъде из простоватия му мозък и прекалено напомпаното с фитнес тяло се крие романтик, влюбен в странното и невъзможното. Но това не продължи дълго:

— А какво ще кажете за шестстотин петдесет и осем? — не се предаваше Блат. Предизвикателният му поглед се местеше между Гърни и Холдънфийлд. — В този случай няма телефонно обаждане, само писмо. Така че… как е разбрал, че Мелъри ще избере именно това число?

— Нямам отговор на този въпрос — отвърна му Гърни, — но ще разкажа една кратка чудновата история, която може да ни помогне заедно да стигнем до него.

Родригес демонстрираше нетърпение, но Клайн се наведе напред и интересът му накара капитана да си затрае.

— Оня ден сънувах баща си — започна Гърни. После неволно се поколеба. Гласът му прозвуча различно дори за него самия. В него дочу ехо от дълбоката тъга, която бе предизвикал сънят. Видя Холдънфийлд да го гледа с любопитство, но не му стана неприятно от това. Насили се да продължи: — След като се събудих, открих, че съм се замислил за един номер с карти, който баща ми правеше понякога на Нова година, ако имахме гости и си бе пийнал няколко питиета, от което винаги му ставаше много забавно. Разперваше като ветрило една колода и обикаляше из стаята, като караше трима или четирима души да си изберат карта. После се съсредоточаваше върху един от тях и му казваше внимателно да погледне картата, която е избрал, а после да я върне при другите. След това му връчваше тестето и го караше да го разбърка. После му разправяше разни глупости — „фокус-бокус, прочетох ти мислите“. Това продължаваше понякога по още десетина минути. Накрая драматично разкриваше коя е картата — което, разбира се, му бе известно още от момента на избирането й.

— Как? — запита Блат озадачено.

— Още в началото, докато подготвяше картите, преди да ги разпери като ветрило, той успяваше да види поне една карта, след което контролираше местоположението й във ветрилото.

— Добре, а какво става, ако никой не избере именно нея?

— Ако никой не изтеглеше точно тази карта, той си намираше начин да спре изпълнението на номера. Правеше нещо за отвличане на вниманието — като например, че е забравил чайника на котлона или нещо подобно — така че никой не разбираше, че има проблем със самия номер. Но почти никога не му се налагаше да прибягва към това. Той по такъв начин подаваше колодата, че някой от тези, на които я предлагаше, избираше именно картата, която баща ми искаше. Почти винаги ставаше така. А ако не, той просто се прехвърляше на кухненското представление, след което започваше фокуса отново. И, разбира се, винаги разполагаше с напълно благовиден предлог, под който да се отърве от хората, изтеглили грешни карти, така че никой не разбираше какво всъщност става.

Родригес се прозя.

— Това свързано ли е по някакъв начин с числото шестстотин петдесет и осем?

— Не съм напълно сигурен — призна Гърни, — но идеята, че някой си мисли, че избира случайна карта, докато всъщност изборът му се контролира от друг…

Сержант Уиг, която бе слушала с нарастващ интерес, го прекъсна:

— Вашата история за фокуса с картите ми напомни за една пощенска измама. Събитията се развиват към края на деветдесетте. — Дали заради необичайния й глас, за който човек не би могъл да каже с точност дали е мъжки или женски, или заради това, че въобще е проговорила — което само по себе си бе необичайно — но тя на мига привлече вниманието на всички. — Човекът получава писмо, подател на което е уж частна детективска агенция. Извиняват му се, че нарушават личното му пространство. После „признават“, че изпълнявайки задача, включваща наблюдение, по погрешка са следили именно него в продължение на няколко седмици. Че са го снимали в различни ситуации. Твърдят, че законът за защита на личните данни ги задължава да му предоставят всички копия на въпросните снимки. А после идва уловката: тъй като някои от тези снимки са компрометиращи, дали получателят не би желал да му ги изпратят на адрес на пощенска кутия, вместо до дома му? Ако предпочита така, то първо нека изпрати такса от петдесет долара заради допълнителните разноски.