Михаил Булгаков: За ползата от алкохолизма

— Тъй значи — дрезгаво се давеше и виеше неизвестният гражданин, а от очите му капеха едри сълзи, — Христос воскресе! Браво на вас! Като е така, по–добре ничий да не си! Аа–а–а!

С тези думи той скубеше на кичури пера от опашката на петела, който се гърчеше в ръцете му.

Един поглед стигаше, за да се убеди човек, че петелът е абсолютно трезвен. Но на петльовото лице беше изписана нечовешка мъка. Очите му изскачаха от орбитите, той пляскаше с криле, за да се отскубне от яките ръце на неизвестния.

Павловна, Шурка, шофьорът, Анушка, Анушкиният Миша, Дускиният мъж и двете Дуски стояха в кръг в пълно мълчание и неподвижно, като забити в пода. Този път не ги виня. Даже те бяха загубили дар слово. Сцена на скубане на жив петел и те като мен виждаха за пръв път.

Василий Иванович, домакинът на квартира № 50, се опитваше с крива и отчаяна усмивка да хване петела ту за неуловимото крило, ту за краката и да го издърпа от неизвестния гражданин.

— Иван Гаврилович! Имай страх от Бога! — викаше той, изтрезнявайки пред очите ми. — Никой не ти взема проклетия петел! Не мъчи птицата срещу светлото Христово Възкресение! Иван Гаврилович, опомни се!

Аз се опомних пръв и с вдъхновен скок изтръгнах петела от ръцете на гражданина. Петелът подскочи, удари се тежко в крушката, после се сниши и изчезна зад завоя, там, където е килерът на Павловна. Гражданинът веднага се кротна.

Мислете каквото щете, но случаят беше извънреден и само затова завърши за мен благополучно. Управителят не ми повтаряше, че като не харесвам това жилище, мога да си избера богатска къща. Павловна не ми натякваше, че лампата ми свети до пет часа, понеже се занимавам с „дявол знае какво“ и изобщо не е бивало да се навирам там, където живее тя. Да бие Шурка, тя има право, понеже е нейният Шурка. Пък аз да си народя „мои Шурки“ и да си ги ям с каша. „Павловна, ако ударите още веднъж Шурка по главата, ще ви дам под съд и ще лежите една година в затвора за изтезаване на дете“ изобщо не помагаше. Павловна се заканваше, че ще даде в управлението „заявка“ да ме изселят. „На който не му харесва, да върви при образованите“.

С една дума, този път нямаше нищо такова. Всички обитатели на най–прочутата московска квартира се разотидоха в гробно мълчание. Управителят и Катерина Ивановна заведоха под ръка неизвестния гражданин до стълбището. Непознатият вървеше с пламнало лице, трепереше и се олюляваше, мълчеше, опулил гаснещи очи на добиче за клане. Приличаше на отровен с блян (atropa belladonna).

Павловна и Шурка захлупиха с каче омаломощения петел и отнесоха и него.

Като се върна, Катерина Ивановна разказа:

— Абе отиде моят кучи син — (чети „управдомът“ — мъжът на Катерина Ивановна), — като хората, на пазар. Ама купил и от Сидоровна четвъртинка. Поканил Гаврилич — да идем, рекъл му, да я опитаме. Бе хората като хора, пък те се нафиркали, прости ми, Господи, прегрешението, още преди попът да е издрънчал с кадилницата. Не знам какво му стана на Гаврилич. Пийнаха и моят му вика: „Гаврилич, дето ще ходиш в клозета с петела, дай да го подържа.“ Че оня като пощуря. „А, искаш да ми свиеш петела?“ И взе да вие. Един Господ знае какво му се е привидяло!…

В два часа през нощта управдомът, след като отговял, изпотрошил всички стъкла и пребил жена си, а постъпката си обяснил с това, че му била почернила живота. Аз съм бил по това време с жена си на утринната служба и скандалът се е разгарял без мое участие. Населението на квартирата се стъписало и извикало председателя на управата. Председателят на управата се явил незабавно. С блеснали очи и червен като знаме, той погледнал посинялата Катерина Ивановна и казал:

— Чудя ти се, Васил Иванич. Толкова квартири командваш, пък с една женска не можеш да се оправиш.

Това беше първият случай в живота на нашия председател, когато той съжали за думите си. На него лично, на шофьора и на Дускиния мъж им се наложи да обезоръжават Васил Иванич, при което той си поряза ръката (след думите на председателя Васил Иванич се въоръжил с кухненски нож — да коли Катерина Ивановна. „Е, ще види тя!“).

След като заключи Катерина Ивановна в килера на Павловна, председателят заубеждава Иванич, че Катерина Ивановна е избягала и Васил Иванич заспа с думите:

— Добре де. Утре ще я заколя. Тя от ръцете ми няма да избяга.

Председателят си тръгна с думите:

— Ама и самогонът на тая Сидоровна си го бива! Същински звяр.

В три часа през нощта се появи Иван Сидорич. Публично заявявам: ако бях мъж, а не дрипа, разбира се, че щях да изхвърля Иван Сидорич от стаята си. Но мен ме е страх от него. След председателя той е най–силното лице в управлението. Може и да не успее да ме изсели (а, дявол знае, може и да успее!), но да ми отрови живота, за него е повече от лесно. А за мен това е най–ужасното. Ако ми тровят живота, аз не мога да пиша фейлетони, а ако не пиша фейлетони, ще настъпи финансов крах.