Михаил Булгаков - За ползата от алкохолизма

— Зин… какво общо има тука Мара… — подхвана стопанинът, но енергичната жена го обърна за раменете и го изблъска навън. Той повъртя замислено цветната снимка в ръце и я предаде в архива.

Точно след половин час последва поредната атака. След третия звънец и ударите с юмруци по цветните вълнисти стъкла на входната врата стопанинът, наметнал вместо сако изцапана военна куртка, пусна да влязат трима. Двама в сиво и един в черно, с протрита чанта.

— Вие имате тук стаи… — започна първият сив и огледа слисан антрето. Стопанинът предвидливо не запали лампата и огледалата, закачалките, скъпите кожени столове и еленовите рога се разплуха в мъглата.

— Какво говорите, другари! — възкликна стопанинът и плесна с ръце. — Какви стаи?! Ако щете вярвайте, но тази седмица преди вас вече минаха шест комисии. Можете и да не оглеждате! Не само че няма излишна стая, но и не ми достига. Заповядайте, вижте — стопанинът измъкна от джоба някаква хартийка, — полагат ми се допълнителни шестнайсет аршина, а имам тринайсет и една втора. Н–да. Та откъде, пита се, да взема два и половина аршина?

— Е, ще видим — каза мрачно вторият сив.

— 3–заповядайте, другари!…

И в същия миг пред нас се появи А. В. Луначарски. Тримата зяпнаха в народния комисар по просветата.

— Тук кой е? — попита първият сив, сочейки кревата.

— Другарката Епишина, Александра Ивановна.

— Тя каква е?

— Техническа помощничка — отговори със сладка усмивка стопанинът, — занимава се с пране.

— А да ви е случайно слугиня? — попита подозрително черният.

В отговор стопанинът спазматично се засмя:

— Ама моля ви се, другарю! Че аз да не съм някакъв буржоа, та да държа прислуга! То за храната не стига, а вие: „слугиня“! Ха–ха–ха!

— Тук? — попита лаконично черният, сочейки дупката към кабинета.

— Допълнителни тринайсет и половина за кантора на моето учреждение — отвърна в скороговорка стопанинът.

Черният веднага прекрачи в полутъмния кабинет. След секунда в кабинета с грохот се събори леген и чух как черният, падайки, си удари главата във веригата на велосипеда.

— Ето, нали виждате, другари — каза зловещо стопанинът, — предупредих ви: ужасна теснотия.

Черният се измъкна от вълчата яма с разкривено лице. И двете му колена бяха раздрани.

— Да не се ударихте? — попита уплашено стопанинът.

— А… бу… бу… ту… ту… ма — смотолеви неясно черният.

— Тук е другарката Настурцина — развеждаше и показваше стопанинът, — тук съм аз — и той посочи с широк жест Карл Маркс. Лицата на тримата ставаха все по–смаяни. — А тук другарят Щербовски — и той махна тържествено с ръка към Л. Д. Троцки.

Тримата гледаха ужасени портрета.

— Бе той да не е партиец? — попита вторият сив.

— Той не е партиец — ухили се сладко стопанинът, — но той е симпатизиращ. Комунист по душа. Като мен. Понеже тук, другари, живеят все отговорни труженици.

— Отговорни, симпатизиращи — избоботи навъсено черният, разтривайки коляно, — а гардеробите — с кристални огледала. Предмети на разкоша.

— На раз–ко–ша?! — възкликна укоризнено стопанинът, — ама моля ви, другари! В тях е вехтото ни, скъсано бельо. Бельото, другарю, е предмет на необходимост. — Стопанинът бръкна в джоба да извади ключа и се вцепени и пребледня, защото си спомни, че миналата вечер напъха между скъсаните калъфки шест сребърни поставки за чаши.

— Бельото, другари, е предмет на чистотата. И нашите скъпи вождове — стопанинът посочи с две ръце портретите — непрекъснато учат пролетариата, че човек трябва да се поддържа чист. Епидемичните заболявания… тифът, чумата, холерата, причината за тях, другари, е, че още не сме осъзнали достатъчно — единственото ни спасение, другари, е да поддържаме хигиената си. Нашият вожд…

Сега вече съвсем ясно ми се стори, че по снимковия Троцки премина спазъм, устните му се разлепиха, сякаш искаше да каже нещо. Изглежда, същото се беше привидяло и на стопанина, защото той изведнъж млъкна и бързо смени темата:

— Тук, другари, е тоалетната, тук има вана, но, разбира се, развалена, виждате, в нея има сандък с парцали, не ни е до вани сега, ето я кухнята — студена. Не ни е до кухни в тия времена. Готвим на примус. Александра Ивановна, защо сте в кухнята? Там, в стаята ви, има писмо за вас. Та това е всичко, другари. Мисля да моля за още една стая, че да си охлузваш всеки ден коленете, скъпичко излиза. Към кого трябва да се обърна, за да ми дадат в тази къща още една стая? За кантора.

— Да си вървим, Степан — махна безнадеждно с ръка първият сив и тримата тръгнаха, тропайки с ботуши, към антрето.