Михаил Булгаков - За ползата от алкохолизма

Когато стъпките заглъхнаха по стълбището, стопанинът се строполи на един стол.

— Ето на, радвайте се — възкликна той, — и това е всеки Божи ден! Честна дума ви давам, тия ще ме довършат.

— Е, то още не се знае кой кого ще довърши! — обадих се аз.

— Хи–хи! — ухили се стопанинът и весело избоботи: Саша! Донеси самовара!…

Такава беше историята с портретите и по–специално с Карл Маркс. Но да се върна към разказа.

… След супата хапнахме бьоф строганов, изпихме по чаша бяло „Айданил“ от Винпромуправлението и Саша внесе кафето.

В същия миг в кабинета изкънтя дрезгав телефонен звън.

— Сигурно е Маргарита Михална — усмихна се приятно домакинът ни и се втурна към кабинета.

— Да… да… — чу се от кабинета, но три мига по–късно оттам долетя вопъл: — Какво?

Слушалката заквака глухо, и пак вопъл:

— Владимир Иванович! Нали ви помолих! Всички са служащи! Бива ли така?!

— А–а–у! — ахна братовчедката, — да не са му сложили данък?

Слушалката изкънтя, рязко захвърлена, и стопанинът се появи на вратата.

— Данък ли? — извика братовчедката.

— Поздравявам ви — отговори бесен стопанинът — вие ще им плащате данък, скъпа.

— Как? — изправи се братовчедката, лицето й беше станало цялото на петна. — Нямат право! Нали им казах, че по онова време бях на служба!

— „Казах“, „казах“! — имитира я стопанинът. — Трябваше не да казваш, а с очите си да видиш какво си отбелязва в списъка оня мерзавец домоуправителят! Ти си виновен — обърна се той към братовчеда, — нали те молих, иди, иди при него! А сега — моля, заповядайте: той и тримата ни е набелязал.

— Глу–пак! — отговори братовчедът и лицето му стана кръв червено, — какво общо имам аз? Два пъти му казах на онзи гадняр да ни запише като служащи! Сам си си виновен. Твой познат е. Ти да го беше помолил.

— Мръсник е той, а не познат! — избоботи стопанинът, — пък се пише приятел! Страхливец нещастен. Гледал е само да се измъкне от отговорност.

— Колко? — извика братовчедката.

— Пет!

— А защо само аз? — попита братовчедката.

— Не се тревожи! — отговори саркастично стопанинът, — ще ни дойде и на нас редът. Изглежда още не са стигнали до буквите ни. Само че ако теб са те глобили с пет, на мен колко ли ще ми друснат? Е, чуйте сега, няма смисъл да си седим тук. Обличайте се и вървете при районния инспектор — обяснете му, че е грешка. И аз ще дойда… Хайде, по-живо!

Братовчедката изхвърча от стаята.

— На какво прилича това? — заизвива страдалчески стопанинът, — не те оставят дъх да си поемеш. Ако не са ти на вратата — по телефона. Сгъстяването го отървахме, сега данък. Докога ще продължава това? Какво ли още ще измислят?

Той вдигна очи към Карл Маркс, но той си седеше неподвижно и безмълвно. На лицето му беше изписано, че сякаш иска да каже:

— Това мен не ме засяга!

Априлското слънце позлатяваше крайчеца на брадата му.

В десет часа вечерта срещу светлото Възкресение проклетият ни коридор утихна. Сред блажената тишина в мен се зароди парещата мисъл, че мечтата ми се е осъществила и тетка Павловна, продавачката на цигари, е умряла. Помислих си го, защото откъм стаята на Павловна не долитаха виковете на изтезаванотойсинче Шурка.

Усмихнах се сладко, седнах в съдраното кресло и разтворих томчето на Марк Твен. О, миг блажен, о, светъл час!…

… В десет и четвърт вечерта в коридора три пъти изкукурига петел.

Петел — нищо особено. Нали в стаята на Павловна половин година живя прасе. Изобщо, Москва не е Берлин, това едно, и второ, човек, живял година и половина в коридора на № 50, нищо не може да го учуди. Уплаши ме не фактът на неочакваната поява на петела, а това, че кукурига в десет часа вечерта. Петелът не е славей и преди войната кукуригаше на разсъмване.

— Да не би онези мерзавци да са напили петела? — попитах, изоставяйки Твен, клетата си жена.

Но тя не успя да ми отговори. След встъпителните петльови фанфари последваха непрекъснатите вопли на петела. После взе да вие мъжки глас. И то как! Непрекъснат басов вой в до диез, вой на душевна болка и отчаяние, мрачен предсмъртен вой.

Заблъскаха се всички врати, закънтяха стъпки. Захвърлих Твен и изхвърчах в коридора.

В коридора, под лампата, в сключения кръг на слисаните обитатели на знаменития коридор, стоеше непознат на мен гражданин. Краката му бяха разчекнати на буква „X“, той се олюляваше и без да затваря уста, издаваше отчаяния вой, който ме уплаши. В коридора чух и как нечленоразделната протяжна нота (фермато) се смени с речитатив.