Petko Todorov - Zidari

Дядо Милко, старейшина на селото

Майстор Брайно, глава на зидарите

Дончо, момък зидар

Христо, момък зидар

Рада, напета девойка, Христова изгора

Иван

Драган

Михо– зидар

Стойко– зидар

Герги– зидар

Зидари, моми, момци, селяни и бежанци

Действието става в старопланинско село през дните на черното робство.

Септемврийска тиха вечер. Полянка, обрасла с върбалак от едната страна; от другата се дига чучур с дълго дървено корито. Край върбите, пряко полянката, се вие зад чучура път, водещ към сега строящата се черква, чиято скеля стърчи нататък. Над черквата, пръснати по рида, се дигат къщите на селото.

На чучура още никой няма. Откъм черквата се чуват препирни – зидарите нещо се карат помежду си и пак се замиряват. След малко край върбалака по пътя се задават двама селяни. Единът стиснал под мишца къс шаяк, другият – платно и в ръка носи бяло шише с ракия. И двамата отиват към зидарите. Откъм черква насреща им иде Старейшината – държалив, прибран и пъргав старец, с тояга в ръка, но на тоягата още не се подпира.

По-старият селянин.От нас малко, от бога повече.

По-младият селянин.Да не им ядем хака. Мъжки караха хората. – Камък на камък не бяха оставили кърджалиите: заловиха се, разчистиха, отново туриха темел, издигнаха я – като я покрият сега – беше.

По-старият селянин.Цяло село – не си добрахме мисирят – да им помагаме. Черква – за четирисет дена как се изкарва!

По-младият селянин.За четирисет. Страх ги е да дадат повече.

По-старият селянин.Да нямаме ний таквози място, дето да се видим сбрани. Знаят те, агарянците.

Дядо Милко (като ги посреща и спира на полянката) . На зидарите ли дар, Димо? Добра среща. Елате и вий, елате – всички днес хубаво им се отсрамиха.

По-старият селянин.Туй викам и аз. Ний поокъсняхме – момите ще земат вече да се сбират на чучура – ама…

Дядо Милко.Не вреди. И от пръв драго, и от сетен. Аз моя къща сякаш градя – не мога да се откъсна. Десет пъти става се повръщам.

По-старият селянин.Да не споходим дарите, не ми даде сърце. Баджанака зе малко платно, аз малко аба – бари за по един ръкав.

Дядо Милко.Тъй. – Ами туй за уста Стойка ли? (Показва на шишето с ракия.)

По-младият селянин.Врекъл съм му го. Други дар не рачи. Майстора си иска своето.

Дядо Милко.Кой що може и всекиму каквото се пада. Тъй и село върви, тъй и черква се гради. – Ей и клепалото докараха.

По-младият селянин.Докараха? – Защо не го чукнахте, дядо Милко, да му чуйме гласа бари!

По-старият селянин.Тамам! Турците туй чакат.

Дядо Милко.Да го видите само. Елате. Да го умирим, гласа му по Глогинкова могила ще се чуй. Какво! – До Добри дял стига. Всички християнски сърца ще събуди!

По-старият селянин.Първом да изкараме черквата – нататък е лесна. Инак отива пак на вятър всичко.

Дядо Милко.То я изкарахме. Като дигне чук майстор Брайно – чукът пее, камъка отдолу му отпява. Жива песен, в сърце ти вяра да насади.

По-старият селянин.Да се свърши, да си отдъхнем веднъж.

Дядо Милко.И с тази песен утре ще се дигне кръста отгоре. – Днес донесе у дома ковача един кръст – пет пари не рачи за него. За вяра, казва. Граматика пък го запопили вече, ама останал да направи един препис на Царственика – и той за в черква. На престола редом с евангелието и Царственика ще туриме. Едното да укрепява във вяра, другото в род – род и вяра да закрепим.

По-старият селянин (замислено поклаща глава) . На какво сме се обърнали! Децата ни ще си забравят и рода, и вярата. Петровата дъщеря – току-тъй ли се потурчи!

По-младият селянин.Бай, българи сме! Турци ни трепят, кърджалии ни палят – теглим и от чужди, и от свои, ама и вярата ни, и родът ни са по-хубави! Де нашите жени – срещнат мъж, не искат да знаят. Онези кадъни се свиват в харема, в кафез.

По-старият селянин.Ама нали наши сепотурчат, нали ний се трепем помежду си… Изгубихме си вярата, ще си изгубим и рода.

Дядо Милко.Ела, Димо. Да видиш. Като дигнем черквата, децата си като изправим пред олтаря – вярата си ще сетят, ще видят родът си – ще се научат да мрат за тях. Откакто расте черквата, и сърцето ми порасна… Аз пак се повърнах и с вас.