Софи Джордан - Гаснеща жарава

— Моят род ръководи този прайд през последните четири века. Дори баща ти не успя да узурпира властта на семейството ми.

— Ти пък какво ли знаеш за баща ми? — казвам и продължавам бързо напред.

— Само това, което ми е казано. Преди да изчезне, той непрекъснато се е опълчвал на чичо ми. Но без резултат. Семейството ми е най-подходящо да управлява прайда. Винаги сме били най-силни… и ще станем още по-силни, ако към родословното ни дърво се добавят огнедишаща и шейдър .

Усещам как по лицето ми избива ледена пот само при мисълта за Корбин и мен като двойка. Признавам, че идеята да съм с Касиан никога не ме е карала да се чувствам чак толкова зле.

— Ти си побъркан — отвръщам и продължавам напред, като с облекчение установявам, че той не ме следва.

— Вече не решаваш ти, Ясинда! — извиква той след мен. — Изгуби тази възможност. Или ще съм аз, или Касиан.

Знам, че това не е празна заплаха. Той е любимият племенник на Северин все пак. Знае някои неща, до които аз нямам достъп. И за разлика от Касиан той не се опитва да ми помогне задкулисно.

Казвам си, че трябва да съм доволна, задето споделя с мен плановете си. Сега мога да предприема нещо, за да ги осуетя. С Тамра няма да позволим да ни принудят да се обвържем с когото и да било. Освен, разбира се, ако сами не искаме. Премигвам при мисълта, че Тамра определено иска да се обвърже с Касиан.

Гласът на Корбин ме следва през мъглата.

— Кажи на Тамра, че ще намина при нея по-късно.

Потръпвам от това.

Сигурно трябва да искам той да се събере с Тамра. Така ще се спася от ужасната перспектива да съм с него. Но не бих го пожелала и на най-големия си враг, а какво остава на сестра ми. Крача с решителни стъпки към къщата на Нидия и се опитвам да се убедя, че прайдът не е фашистки режим, в който от всички се изисква пълно подчинение. Не е. Това е единственото място, където моята същност на драки може да живее свободно. Забавям ход, когато наближавам къщата, защото забелязвам самотна фигура да стои на стража точно пред портата на поселището. Малко по-близо разпознавам Гил, приятел на Касиан.

Махам му за поздрав.

— Идваш да видиш сестра си? — извиква той.

Кимам, след това се намръщвам на нелепо ухилената му физиономия.

— Поздрави я от мен.

— Добре.

Гил никога преди това не е обръщал внимание на сестра ми. Доколкото знам, той дори не е говорил досега с нея. Един от многото, които гледаха през Тамра, без да я виждат. А сега иска да й предам поздрави?

Обзема ме отвращение. Точно както беше и с мен, никого наистина не го беше грижа за Тамра. Не ги интересуваше, че е живо същество, виждаха само дарбата.

Почуквам и Нидия ми отваря. Махва ми да вляза в къщата й, която винаги мирише на билки и прясно опечен хляб. Толкова пъти съм намирала убежище тук. Особено след като татко умря. А сега е убежище и за Тамра.

Пристъпвам в гостоприемната й топлина. И застивам. Не съм единствената гостенка тази сутрин.

Сестра ми се е отпуснала на дивана, завита с одеяло. В ръцете си държи димяща чаша. Вече не прилича на моя близначка. Косата й вече не е червена, а бяла като лед и се спуска по раменете й. Все още успява да си направи идеална прическа, което аз никога не успях да постигна. Чудя се дали Нидия няма преса за коса. Невероятно как новият цвят на косата й е променил напълно външността й. Дори лицето й изглежда различно, няма почти нищо общо с моето. Особено тези ледени сиви очи.

Погледът ми се плъзва към посетителя, който е близо до нея, седнал удобно на табуретка до дивана. Касиан се усмихва на сестра ми спокойно и открито. Такава усмивка съм виждала на лицето му, когато бяхме безгрижни деца.

По гръбнака ми преминава ледена тръпка, влиза в косата ми и изскача през темето ми. Прегръщам се с ръце, сякаш ми е студено, но не търся да се сгрея, а нещо друго, нещо по-голямо.

Взирам се в сестра си, която е грейнала цялата пред Касиан, и в стомаха ми се появява тежест. В този миг се чувствам по-сама откогато и да било. Никога Уил не ми е липсвал толкова. Той разбира самотата. Знае какво е да си изолиран в света, в който живееш, да си чужд сред свои. Уил разбира. Разбира и мен.

6

Гласът на Нидия оповестява пристигането ми.

— Толкова мило от твоя страна да дойдеш на гости, Ясинда. Искаш ли горещ шоколад?

Кимвам и скоро се озовавам на стол с чаша в ръце. Тамра все се усмихва, но грейналото й лице започва да става сериозно, когато се обръща към мен и чака да проговоря. В тези непознати за мен очи наднича същата предпазливост, каквато има и у мен. Не знаем какво да си кажем и как да се държим една с друга. Вече не се познаваме. Само предполагам как се чувства тя, след като дарбата й внезапно се появи. Но нямам никаква представа.