Брет Елис - Американски психар

– Болести! – възкликва той и лицето му се сгърчва от болка. – Сега пък пробутват теорията, че щом можеш да хванеш СПИН чрез секс с някой заразен, значи можеш да хванеш всичко, независимо дали е вирусно, или не – и болестта на Алцхаймер, и мускулна дистрофия, и хемофилия, левкемия, анорексия, диабет, рак, прогресивна склероза, цистит, че и дислексия, представяш ли си – заради една пичка...

– Не съм много сигурен, приятелче, ама мисля, че дислексията не е заразна.

– Абе кой ти знае! Ония като не знаят, иди го докажи.

На тротоара отвън черни охранени гълъби се бият за останки от хотдог пред кафенето "Грейс Папая", зяпат ги няколко травестити, а полицейска патрулна кола пълзи безшумно срещу движението в еднопосочна улица; сивото небе се е снишило, в едно такси, блокирано от задръстването отсреща, някакъв образ, които прилича на Луис Карутърс, маха с ръка на Тимъти, но Тимъти не му отвръща и онзи – със зализана назад коса, тиранти и очила с рогови рамки – разбира, че се е припознал, и пак се вторачва във вестника си "Ю Ес Ей Тудей". По-надолу на тротоара грозновата бездомна старица се опитва да разгони с камшик гълъбите, които не ѝ обръщат внимание и продължават да се кълват за останките от хотдога, а полицейската кола хлътва в един подземен паркинг.

– И тъкмо когато вече си започнал искрено и изцяло да приемаш живота, какъвто е, когато тялото ти някак се е настроило към тази лудост и всичко ти изглежда смислено и точно, ще се намери някоя побъркана бездомна негърка, на която всъщност ѝ се иска – слушаш ли ме, Бейтмън, – иска ѝ се, разбираш ли, да си живее по улиците, ето по тези улици, виждаш ли ги – сочи той с ръка, – а пък кметът ни не иска и да знае, не иска да остави проклетата кучка да прави каквото ѝ скимне – айде стига бе! – защото, ако я оставиш да пукне в студа, да се отърве от самоналожената си мизерия, ето че се връщаш там, откъдето си започнал, объркан и прецакан... номер двайсет и четири, хлъц, двайсет и пет... Кои ще бъдат у Ивлин? Чакай, сам мога да се досетя... – вдига ръка с безупречен маникюр.

– Ашли, Кортни, Мълдуин, Марина, Чарлс... Познах ли дотук? Може би и някой от "артистичните" приятели на Ивлин от прехваления Ийст Вилидж. Нали ги знаеш – все я питат дали има хубаво бяло сухо шардоне... – Плясва се с ръка по челото, затваря очи и започва да мрънка през зъби. – Край, писна ми. Зарязвам Мередит. Прекалява с усилията си да ме накара да я харесвам. Чупирам се. Не мога да разбера защо чак сега усетих, че се държи като водеща на телевизионно състезание... Двайсет и шест, двайсет и седем... Обяснявам ѝ, че съм чувствителен. Казах ѝ, че катастрофата с "Чалънджър" направо ме е срутила.

– Какво повече иска? Етичен съм, търпелив, животът ми напълно ме удовлетворява и съм оптимист за бъдещето... Не си ли и ти такъв?

– Да, но...

– И какво получавам в замяна – грънци... двайсет и осем, двайсет и девет, мамка им и просяци, цяла банда се е събрала тук. Знаеш ли какво... – Изведнъж млъква, някак съкрушено извръща глава от друг афиш за "Клетниците" и пита:

– Чете ли за онзи водещ на телевизионно състезание? Убил две момчета! Свинята му гадна! Ама че мръсник.

Чака някаква реакция. Но такава няма. И ето: стигаме Горен Уест Сайд.

Прайс казва на шофьора да спре на ъгъла на Осемдесет и първа и Ривърсайд, защото от тази страна улицата е затворена.

– Не си давай зор да зао... – започва той.

– Ако искате, мога да заобиколя – предлага шофьорът.

– Е, не си давай зор. – А настрани през зъби измърморва: – Шибан тъпанар.

Шофьорът спира. Други две таксита отзад надуват клаксоните си и ги подминават.

– Не трябва ли да вземем цветя?

– Айде сега. Ще я сринеш бе, Бейтмън. Защо ние да носим цветя на Ивлин! Я по-добре ми върни до петдесет – предупреждава той шофьора и с присвити очи се взира в червените цифри на апарата. – Проклети стероиди. Извинявай, поизнервен съм.

– Мислех, че си ги спрял.

– Абе, знаеш ли, започна да ми излиза акне по краката и ръцете и баните с билки не помогнаха, та вместо това ходих на нагревки в един салон за тен и се оправих. Ако знаеш само на какъв хал ми е стомахът. Ужас, Бейтмън, направо е остърган... – някак разсеяно бърбори той, докато чака шофьорът да му върне рестото. Не му оставя бакшиш, но онзи бездруго е благодарен и на това. – Чао, чифут такъв – намига му Прайс.

– Уф, мамка му и живот – пъшка той, докато отваря вратата. На излизане от колата съзира просяк. – Ей, че късмет, печелиш.