Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

- Десети етаж, южно крило, педиатрично отделение -обясни тя на Тони, без обаче да помисли как би прозвучало това на околните. Няколко погледа, няколко смутени усмивки, останалата част от пътуването нагоре премина в неловка тишина, като пътниците сякаш чакаха с нетърпение да дойде време да излязат.

Маги слезе на „Морско конче“ - всеки етаж, сектор и отделение бяха именувани на различни морски създания. Подминавайки сектора за междинни грижи „Морски тара-1|еж“, те продължиха към отделението „Хематология и онкология“, което се наричаше „Морска звезда“. Тъкмо преди да влязат, Маги прошепна:

- Тук са мои приятели, дръж се прилично.

- Да, да, разбира се - увери я Тони, а после със съвсем различен тон продължи: - Благодаря ти, Маги!

- За нищо - промърмори Маги и отвори вратата.

- Маги!

- Здравей, Мисти!

Маги се отправи към рецепцията, където я посрещна и прегърна висока брюнетка. Тя се въздържа да я целуне, както обикновено правеше. И без това нещата бяха достатъчно объркани.

- На смяна ли си днес?

- Не, просто се отбих, за да видя Линдзи.

Неколцина други служители, заети да разговарят по телефона или с друга работа, помахаха, усмихнаха й се или й кимнаха за поздрав.

- Потърси Хайди, тя беше при нея преди няколко минути. Аз както винаги съм заета да контролирам трафика, знаеш как е. А, ето я и самата Хайди.

Маги се обърна и една стройна блондинка със спокойна усмивка я поздрави с бърза прегръдка.

- Здравей, Магс, дошла си да видиш Линдзи? - Маги кимна и Хайди продължи: - Тя си поигра два часа и се измори доста. Не се изненадвай, ако я завариш заспала. Тя е истински боец и малко съкровище. Бих я взела у дома, ако позволяваха.

- Аз също с радост бих я взела у дома - отвърна Маги и Тони почувства как сърцето й се сви от жал. - Просто ще вляза тихичко в стаята й и ще поседя при нея няколко минути. Всъщност запътила съм се към неврологията.

- Има ли нещо, за което да се тревожа? - вдигна въпросително вежди Хайди.

- Да не би да си болна? - попита Мисти иззад плота на рецепцията.

- А, не, просто друг… приятел е там. Днес реших да съчетая посещенията.

- Ясно - каза Хайди. - Хайде, че и мен ме чака обиколка. - Тя отново прегърна колежката си. - Маги, знай. че всички тук се молим за Линдзи.

- Благодаря ти, скъпа - отвърна Маги. - Това е най-доброто, което можете да сторите за нас сега.

Тони не бе казал и една дума, погълнат от емоциите на Маги и топлия поток на разговора. Маги добре познаваше отделението и след малко вече вървяха по коридора, на който се намираше стая № 9.

- Колежките ти са мили - отбеляза Тони - и симпатични!

- Ха-ха! - Маги се изкиска тихичко. - Хората, които работят тук, са най-добрите, но не си прави грешни заключения по миловидния външен вид на тези двете. Ананасовата принцеса, тоест Мисти, е кучето-пазач на този етаж и ако се опиташ да се промъкнеш покрай нея дори със запушен нос, тя ще ти откъсне главата и ще те накара да я оставиш на рецепцията, за да не заразиш някого. Най-сериозно трябва да се подхожда и към Камериерката. Наричат я още Русата бомба, като ударението винаги е върху „бомба“. - Маги отново се засмя тихичко, след което продължи: - И когато се оправиш, да не тръгнеш да сваляш колежките ми. Проверих те в Гугъл, репутацията ти сред жените не е толкова похвална.

Когато стигнаха стаята на Линдзи, Маги тихо отвори вратата и безшумно влезе. Крехко момиче спеше дълбоко на болничното легло, чиято горна част бе вдигната за удобство. Опадалата коса само подчертаваше детската му красота и невинност. Едната му ръка бе отпусната върху плюшен динозавър - по-конкретно стегозавър, ако се съдеше по дългите израстъци по гърба и опашката, а единият му крак беше отвит. Дишането му беше спокойно и ритмично, ала в него все пак се долавяше усилие.

За Тони гледката беше почти непосилна. Не бе си позволявал дори да доближава детска болнична стая, откакто… Бяха минали много години оттогава. Усещаше в себе си мощния импулс да се затвори, да избяга, но се възпротиви. Освен от своите емоции, той бе завладян и от дълбоката и силна, почти свирепа обич, която Маги изпитваше към бол-ната девойка. Нейните чувства го подкрепиха в битката с първоначалния импулс. И Тони постепенно надделя. Състраданието на Маги сякаш го бе хванало за ръката тъкмо когато се канеше да се оттегли, отказвайки да го освободи. Той се вслуша. Вдиша от въздуха в помещението. Всичко му бе така познато.

- Не е честно - прошепна той, макар да не бе възможно никой друг, освен Маги, да го чуе.