Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

Докато си спомняше за този ден, издигането нагоре спря и Тони увисна в мастилената тъмнина, сякаш в очакване на нещо. Дали ако Габи беше оцелял, това щеше да избави жалкото му съществуване от безсмислието? Три лица изплуваха в съзнанието на Тони, лицата на трима души, които той беше разочаровал дълбоко и горчиво: Лори, негова любима още от ученическите години и два пъти съпруга; Анджела, дъщеря му, която вероятно го мразеше почти толкова, колкото той сам мразеше себе си; и Джейк… О, Джейк! Как само съжаляваше заради Джейк.

Но какво значение имаше всичко това? Всъщност не бяха ни бляновете неговият истински враг? Мислите какво би станало, какво би могло или би трябвало да стане бяха загуба на енергия и пречка към успеха и удовлетворението на непосредствените егоистични нужди. Самата идея, че нещо друго имаше значение, беше лъжа, заблуда, празна утеха за онзи, който се е запътил към дръвника. Щом бъдеше поставен край на живота му, от него щеше да остане само илюзорният образ в паметта на живите, чиито откъслечни и краткотрайни спомени - добри или лоши - щяха да отразяват заблудата, че животът му е бил значим. Разбира се, ако нищо нямаше смисъл, тогава дори идеята, че блянове-ie бяха негов враг, ставаше абсурдна.

Тъй като надеждата беше мит, тя не можеше да му е враг.

Точно така, смъртта си беше смърт и точка. Но след малко Тони продължи размишленията си. Последното заключение също не бе особено убедително от рационални шсдна точка. Защото то означаваше, че самата смърт би имала смисъл. Което беше нелепо. Той изостави тези свои размисли, отхвърли ги като абсурдни и непоследователни лутания, за да избегне нежелания извод, че животът му е бил празен и безплоден.

Тони отново започна да се издига и в далечината видя I ветла точка. Докато се приближаваше към нея или тя към него - не беше сигурен, - точката ставаше все по-голяма и ярка. Вече беше сигурен, че в нея щеше да срещне смъртта ги. Хората, преживявали състояния, близки до смъртта, зиито свидетелства беше чел, бяха виждали светлина, но той винаги я беше отдавал на последните проблясъци на дейност в мозъчните неврони. Сякаш мозъкът жадуваше за една последна мисъл или спомен, опитвайки се да се вкоп-■III в нещо така убягващо като капка живак в мазолеста длан.

Тони се отпусна. Поде го течението на невидима река, някаква антигравитационна вълна започна да тласка съзна

нието му към светлата точка. Яркостта й постоянно нарастваше, докато в един момент той присви очи и извърна глава, за да се предпази от блясъка, който го пронизваше, но същевременно го и топлеше. Изведнъж осъзна, че до момента му е било студено в прегръдката па онова, което го беше издигало. Дори с извърнато лице и въпреки заслепението, нещо в него бе устремено към светлината, сякаш в отговор на някакъв неустоим повик.

Внезапно краката му застъргаха в някаква повърхност, наподобяваща камениста земя, а ръцете му опряха в стени от двете страни. Усети мирис на пръст и листа. Дали не бе погребан, дали не се бе свестил на дъното на гроба си? Наред с тази ужасна мисъл го връхлетя и силен страх, който го остави без дъх. Може би някъде над него опечалените все още стояха, за да си вземат последно сбогом, без да подозират, че той все още е жив?

Ала пристъпът на паника бе краткотраен. Така или иначе всичко бе свършило и той бе пътник. Макар и неохотно, Тони се примири със своята участ и скръсти ръце на гърдите си. Светлината междувременно бе станала толкова интензивна, че бе принуден изцяло да се извърне от нея. Нейният поток бе ужасяващ и въодушевяващ. След миг беше тласнат в претопяващия огън на…

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ

Един ден ще бъдеш достатъчно стар, за да започнеш отново да четеш приказки.

к. с. ЛУИС

^^лънчева светлина?

Да, беше слънчева светлина! Но как беше възможно да е Слънчева светлина? Мисълта на Тони тъкмо се беше прояснила, когато нов порой от сетивни възприятия нахлу в Съзнанието му и го затормози. Той отново затвори очи, оставяйки далечното сияние да топли лицето му и да обгръща тръпнещото му от студ тяло в златното си одеяло. И продължение на един дълъг миг не го беше грижа за нищо. После, подобно на неизбежна зора, го осени мисълта за невъзможността на ситуацията, в която се намираше, и приятният му унес секна.

Къде се намираше? Как беше стигнал там?

Гони внимателно отвори очи и примижал, ги сведе надолу, за да им позволи постепенно да се адаптират към шетлината. Беше облечен в познатите си стари джинси и i уристическите обувки, с които кръстосваше скалистия бряг край Дипо Бей. Тони винаги се беше чувствал по-комфорт-ио в тези дрехи, отколкото в костюмите, които трябваше да носи в делничните дни. Тези обувки трябваше да са в шкафа в крайбрежната къща, беше първата му мисъл.