Род Стюарт - Автобиография

По това време най-лошите бомбардировки бяха приключили и наистина, войната в Европа свърши напълно близо четири месеца след това. Но без никакво зачитане на моите интереси, германците бяха бомбардирали Лондон през цялата бременност на мама: отначало с летящи бомби V1, познати със забавното име „мушичките“ и не толкова забавното „жужащи бомби“ заради звука, който издаваха, преди да убият; а после, през по-късните етапи на нейната бременност и през първите ми дни след раждането, с дори по-смъртоносните ракети V2, изстрелвани през Ламанша от френския бряг.

Тези копеленца оставяха кратер с дълбочина 8 метра на мястото, където преди това се намираше някоя къща. Човек нямаше желание да се намира под ракета V2, когато тя се сблъсква със земята - без значение в бременност, в пелени, в каквото и да е състояние.

Има една общоизвестна история, в която се казва, че час след раждането ми една ракета безцеремонно отнася полицейското управление в Хайгейт, намиращо се на около километър - леко помрачавайки атмосферата около моето раждане, докато в същото време внушава на всички, по един изразителен начин, важен и дълготраен урок за късмета и нетрайността ни на този свят и т.н. Това е добра притча, но уви, абсолютно невярна - просто една от онези легенди, басни и откровени лъжи, изричани в името на рекламата, която ще трябва да забравим при разказването на тази история. Няколко седмици разделят моето раждане и бомбардирането на полицейската сграда.

По това време животът в Лондон бил опасна работа и много лондончани споделяли онова чувство „късметлия съм, че оцелях“, още повече ако къщата им се намирала близо до железопътна гара, както е нашата, превръщайки се по този начин в магнит за заблудени бомби. Докато мама е била бременна с мен, сирените за въздушно нападение прозвучавали около 1:30 през нощта и Мери, най-голямото дете, на седемнадесет, измъквала брат ми Боб, който бил на десет, и сестра ми Пеги, на девет, от леглата им, обличала ги в палтенцата и ги съпровождала, като всеки от тях си носел възглавницата, през градината в тъмнината и долу в бомбоубежището на семейство Андерсън - шест пласта накривена стомана, огънати във формата на барака и наполовина потънали в земята, с чували с пясък и пръст, сложени по покрива за допълнителна защита от взривове. След това те пропълзявали в тесните, метални легла и се опитвали да спят до сутринта, въпреки целия шум и страх. Брат ми Дон, който по това време е бил на петнадесет, предпочитал да си остане в удобното легло вкъщи - освен ако наблизо не паднело нещо и той усетел, че стените се тресат, в този случай идеята за металното легло в градината ставала неустоима.

Разбира се, хиляди други семейства в Лондон били на сигурно място, децата - евакуирани в провинцията, временно осиновени от добри селски хора, при които било малко вероятно да получат ракета през покрива. В моето семейство разговаряли за това и решили, че не могат да издържат на такава раздяла - нито децата от родителите, нито родителите от децата. Веруюто на семейство Стюарт било: „Ако ще ходим, ще го направим заедно“. По държанието си сме приличали на клан. Все още сме такива.

Все пак това не означава, че информацията свободно се е разпространявала между членовете на семейството ми. Ще ви разкажа за това колко малко се е говорило за секс и неговите последствия през онези дни, затова Дон въобще не е знаел, че мама е бременна. Той бил леко озадачен от многото изплитани дрешки от по-голямата му сестра (особено в бомбоубежището, където се е вършило, за да мине времето). А ако някой го попитал настоятелно, той можел да признае, че е озадачен от това, че майка му наедрява. Иначе, накрая му станало ясно, когато през онази сряда вечер му казали, че може да се качи горе и да види бебето.

Сестра ми Мери много добре знаела всичко - радвала се за това бебе, все едно било нейно, а и се прибирала много бързо след работа, когато раждането наближило. Сряда вечер било нейното време за пързаляне с кънки.

- Няма да се роди днес - казала и мама.

И Мери отишла. Но мама вече усещала родилните болки и когато Мери се върнала, събула си кънките и се затичала нагоре, вече имала ново братче - Родерик Дейвид Стюарт. Сестра ми била поразена, не толкова от това, че ме видяла в цялото ми сияйно, новородено великолепие, а заради мама, която изглеждала съсипана и бяла като чаршаф. В този момент осъзнала през какво е преминала мама и защо я отпратила през тази вечер: да и спести случилото се.