Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Когато леденият поток, в който газеха, стигна до коленете им, на инспектора искрено му се прииска да беше изчакал Фелоус и неговите хора. Но какво щеше да им каже? Не беше сигурен дали машината в тунелите принадлежи на доʞтор Стъклен.

— Внимателно, сър — обади се Джордж. — Дупка.

На жълтата светлина от фенера Лангтън видя идеално кръглия отвор на шахта в пода пред краката си. Водата със съсък падаше в нея и от незнайна дълбочина долиташе ехото от плисъка ѝ. Макар че беше завързан за Джордж със здраво конопено въже, инспекторът много внимателно заобиколи шахтата. Ботушите му се хлъзгаха по ронещите се, лъскаво-мазни тухли.

— Не сме далече, сър. Скоро ще излезем на сухо. Е, това, което минава за сухо тук, долу.

— Къде сме?

Джордж вдигна очи, сякаш можеше да види през тоновете пясъчник, пръст и тухли.

— Трябва да сме досами брега, сър. Още няколко метра и сме под самата Мърси.

Лангтън потрепери. Милиони кубически метри студена сива вода. Тонове тиня и боклуци. Удържани само от няколко метра остаряла зидария.

Мъчейки се да следва Джордж, а и да се разсейва от страшните мисли, Лангтън попита:

— Кой е построил тези тунели?

— Хубав въпрос, сър. Някои са ги прокарали контрабандистите, още преди векове. Внасяли са тютюн и пиячка, захар, а и роби също, дори след забраната — Джордж спря за момент и бръсна с ръка нападалите по рамото му хлебарки. — А има и още по-стари тунели и шахти. Много, много по-стари, построили са ги още римляните, ако вярваме на хрониките. По-точно, робите на римляните. Лесно ще повярвате, стига само да видите зидарията тук.

Той плесна с длан стената и под ръката му се разхвърчаха студени водни пръски.

— По-голямата част от тунелите са отходни канали или шахти за боклук. Но има и други, странни коридори, дето не се знае какво представляват. Вървят нагоре, надолу, настрани; пресичат се и се разклоняват. Вериги по стените, куки и стари човешки кости по пода. Някои казват, че монаси ги били прокарали, други — че били поклонниците на дявола.

Лангтън потрепери отново и съжали, че изобщо попита за тунелите. Мъчеше се да не мисли за река Мърси над главата си. Внезапен звук го накара да спре на място и да впие търсещ поглед отвъд осветения от фенера кръг.

— Чу ли това? Някой плаче. Там.

Джордж Сапьора поклати глава.

— Тук долу звукът се движи другояче, сър. Някои рече дума на километри от теб, а ти можеш да се закълнеш, че сте един до друг. Имаше по едно време един младеж, дето слизаше с нас тука да прави изследвания за една книга, дето я пишеше — изследване на звука, акустика му викаше. Очевидно акустиката в тия шахти е особена. Много материал събра.

Джордж стигна до кръстопътя на три тунела — единият водеше право напред, вторият се спускаше надолу, а третият свиваше вдясно. Водачът на Лангтън избра дясното разклонение и каза:

— Тук си е един различен свят, нали, сър?

Светлината на газовата лампа накара цял рояк лъскави хлебарки да се разбяга по стените наоколо и Лангтън се замисли как въобще е възможно някой да работи тук долу. Не просто да работи, ами откровено да му харесва тук. Джордж се усмихна насреща му, жълтата светлина се отрази в бялото на очите му и в малките му остри зъби и той наистина заприлича на създание от подземния свят.

За миг инспекторът се запита дали сестра Райт не се намесва и в момента? Дали и Джорж Сапьора не е под неин контрол? Дали няма в някакъв момент просто да пререже въжето и да изостави Лангтън сам в този изпълнен със страшно движение мрак? Ръката на инспектора погали дръжката на револвера.

Джордж се изкачи по няколко грубо изсечени стъпала и светна с фенера през една разкривена врата.

— Стигнахме, сър. Дано вие разберете нещо, ама…

Лангтън беше очаквал да попадне просто в помещение, но това, в което пристъпи сега, беше грамадна каверна, която се простираше далеч отвъд обхвата на фенера. Джордж усили светлината, но дори и тогава съскащият пламък едва успя да огрее до високия, извит като арка с кръстосани трегери таван и до по-далечните ъгли горе. Лангтън видя здрава, стабилна тухлена зидария. От тавана висяха оплетени вериги и ръждясали скрипци. Мрачната атмосфера ги караше да приличат на уреди за мъчение, а не на място за окачване на осветление или прости подемници за товари, каквито всъщност бяха.

А насред сухия, чисто преметен под на каверната, ред след ред стояха подредени глинени делви. Всичките с еднакъв размер и външен вид. Наредени, подобно на лъскави гланцирани семена, засяти тук и чакащи слънцето, което никога нямаше да влезе в тази подземна дълбина.