Unknown - index1

Високоговорителят изпука.

– Отбий встрани!

Светът внезапно си дойде обратно на мястото.

Белият камион, като влачеше след себе си опашка от ръждив прахоляк, забави ход, докато вземе завоя, черно-бялата полицейска кола го следваше по петите. Щом камионът спря, двамата полицаи изхвърчаха навън и едновременно се приближиха до двете врати на гигантската машина, ръцете им тежко отпуснати върху кобурите. Изкрещяха нареждания и двамата мъже излязоха от кабината с вдигнати ръце. В същия миг полицаите вече ги бяха сграбчили и ги блъснаха към предната броня на камиона.

Алекс усети как напрежението отпуска мускулите му, а коленете му се подгъват.

Щом отвърна поглед от мъжете, които бяха подложени на обиск, погледът му попадна върху жената, която не сваляше очи от него. Очите й бяха с разточителния цвят на най-фините движения на четката му. Беше му пределно ясно, че зад тези чувствени кафяви очи тя преценява света около себе си е остър интелект.

Жената спусна преднамерено бавен поглед върху масивната му ръка, която все още я стискаше над лакътя. Алекс просто искаше да я дръпне от пътя на камиона, за да не я нарани онзи в кабината, но полицията се появи навреме.

Погледът й го намери и в него се четеше безмълвна заповед.

– Съжалявам – рече той и я пусна. – Но за малко да бъдете похитена от пирати.

Тя не отвърна.

Забележката му би трябвало да прозвучи с чувство за хумор, да освободи напрежението от ужаса, който за малко не ги връхлетя, но по спокойното й изражение той можа да прецени, че жената не се забавлява ни най-малко. Надяваше се да не й е причинил болка в ръката. Знаеше, че понякога не съзнава собствената си сила.

Като нямаше идея какво да прави с ръцете си, Алекс прокара пръсти през гъстата си коса, докато другата му ръка инстинктивно влезе в джоба.

Прокашля се и подхвана с по-делови тон:

– Простете, ако ви причиних болка, като ви стиснах, но ако не ви бях издърпал встрани, камионът щеше да ви помете.

– Това има ли значение за вас?

Гласът й бе не по-малко обаятелен от очите.

– Да – отвърна той, леко озадачен. – Не бих искал да видя някой да пострада при подобен инцидент – който и да било.

– Може би не е било случайно.

Изражението на лицето й бе непроницаемо. Той можеше само да гадае какво се крие зад думите й. Нямаше идея какво да й отговори.

В главата му, някъде дълбоко в сенките на спомените, беше жива картината как тя стои на ръба на тротоара. Макар да бе потънал в обезсърчителни мисли, не пропусна да забележи, че езикът на тялото й не бе съвсем на място. Тъй като беше художник, имаше око за композиция и обръщаше внимание на тези неща, независимо дали човекът пред него е в движение или покой. Имаше нещо неестествено в начина, по който бе застанало нейното тяло.

По отговора й Алекс не успя да прецени дали тя просто не се опитва да подходи като него – да разведри тътена на влудяващия страх от нещастието, което за малко не ги връхлетя, – или просто е решила да не обръща внимание на наглите му кавалерски напъни. Предполагаше, че на красавица като нея непрекъснато й се налага да парира разни натрапници, дето й се правят на умници, за да си уредят да излязат с нея.

Черната копринена рокля, която обвиваше силуета й, изглеждаше или твърде шик, или абсолютно не на място и ретро – той така и не можа да реши кое от двете, – същото се отнасяше и за дългото масленозелено наметало, надиплено около раменете й. Разкошната феерия на меката й, руса като лято коса също би могла да се изтълкува и в двете посоки.

Алекс си рече, че навярно е тръгнала към скъпия ювелирен магазин в лъскавия „Риджънт Сентър“ оттатък улицата. Нестандартната стъклена фасада на сградата се мержелееше зад смога и липите оттатък „Риджънт Булевард“, ширнали се разточително из площада пред луксозните магазини. Той хвърли бърз поглед на камиона, спрял на тротоара. Сигналната лампа на полицейската кола хвърляше синьо-червени отблясъци върху бялото туловище.

След като постави белезници на пътника, полицаят посочи тротоара и каза на онзи да седне до шофьора. Мъжът седна с кръстосани крака. И двамата бяха облечени в мръсни работни гащеризони. Макар да изпълняваха дадените им заповеди мълчаливо, не изглеждаха ни най-малко стреснати.

Един от полицаите се насочи към Алекс, докато колегата му говореше по радиостанцията, закопчана на рамото му.

– Вие двамата добре ли сте? – попита човекът с глас, в който адреналиновият прилив продължаваше да трепти. – Не ви нараниха, нали?