Unknown - index1

Очите й се напълниха със сълзи. Сгуши лицето му в шепи и го погледна право в очите.

– Алекс… ти готов ли си на всичко заради мен?

– Какво искаш да направя? – попита той с известно подозрение.

– Да кажеш, че ме обичаш.

Хиляди пъти бе искал да й го каже. Може би все изчакваше подходящ момент. Сутринта беше един такъв. През целия си живот не бе изпитвал щастие, каквото предизвикаха у него изречените от устата й думи.

– Обичам те, Джакс Амнел.

– Обичам те, Александър Рал, закрилник на хората.

Целуна го нежно, после се отдръпна леко.

– Обещай ми – каза тя, почти долепила нос до неговия, – обещай ми, че никога няма да се усъмниш в любовта ми, че никога няма да се усъмниш, че ще те обичам винаги, докато дишам.

– Джакс, добре ли си?

– Ще съм, ако ми обещаеш.

– Обещавам – прокара нежно пръсти през косата й той, – само ако и ти обещаеш същото.

– Обещавам – прошепна тя и го целуна отново.

– Най-добре да поспиш малко – въздъхна със закачливо недоволство тя. – Преди да си се усетил, вече ще се е съмнало.

– Искаш сега да се опитам да спя? – повдигна вежда той. – Мислиш ли, че след това ще мога да заспя?

– Да – усмихна се някак тъжно тя и го целуна лекичко. – Трябва да спиш. Искам утре да бъдеш силен.

– Слушам и изпълнявам!

Алекс допълзя до спалния чувал и се опита да заспи. Сърцето му обаче биеше прекалено силно, за да може да се отпусне. Мислеше само и единствено за онези безценни нейни думи. Постепенно обаче мислите му се върнаха към грозящите ги опасности. Редуващите се страх и гняв далеч не му помагаха със съня, но някъде в тази буря от емоции, с всяка частица от тялото му посветена на мисли за нея, изтощението го налегна с такава сила, че потъна в дълбок сън.

Събуди се на зазоряване. Прозя се и се зачуди защо Джакс не го е събудила по-рано.

Обърна се и видя пистолета недалеч пред погледа си.

Седна рязко, без да отделя шокиран поглед от пистолета и без да разбира какво става.

– Джакс? – извика той от палатката и грабна пистолета.

Не последва отговор. Би трябвало да го е чула.

Измъкна се от чувала и изскочи навън от палатката.

Огънят беше загаснал.

От Джакс нямаше и следа.

57

АЛЕКС ТРЕСКАВО ЗАПОЧНА ДА ОГЛЕЖДА бивака, отчаяно се надяваше да бърка и Джакс да се окаже някъде там. Започна да я вика по име. Задъхан в паниката си, осъзна, че не се лъже. Тя наистина беше изчезнала.

Той огледа околността за чужди отпечатъци от стъпки. Не откри нищо. На пътеката забеляза частичен отпечатък от ботушите на Джакс. Беше в посока към планината.

С тягостно чувство в душата и скован от страх, Алекс разбра какво е направила тя и защо.

Грабна раницата си и я сложи на гърба си. Заряза палатката и всичкото им оборудване. Забави се единствено, за да вземе бутилките с вода. Нейната раница беше облегната на скалата, където беше седяла. Алекс остави и нея и хукна по пътеката.

Не се бе отдалечил много, когато на пътеката пред него внезапно изникна мъж. Едър, едва прехвърлил двайсетте. Приличаше на рокер. Сплъстената му кестенява коса изглеждаше така, все едно никога не бе виждала гребен. Алекс замръзна на място. Мъжът се ухили зловещо.

– Радел Каин има съобщение за теб – с гробовен глас каза мъжът.

– А пък аз имам съобщение за него – отвърна Алекс и извади пистолета си.

Той пусна един куршум между гърдите на мъжа.

Ехото от изстрела отекна в околността и подгони във въздуха птиците от околните дървета.

С изписано на лицето недоумение мъжът се свлече със стон на земята. Преминало през гората и отразено от склона на планината, ехото от гърмежа се върна обратно. Бен го бе учил, че при заплаха трябва бързо да стреля два или три пъти в тялото на противника, по преценка може и повече. Човекът беше тежко ранен. Никой нямаше да му се притече на помощ насред тези затънтени гори. Щеше да бъде открит единствено от койотите. Алекс разполагаше с ограничен запас от муниции; той не смяташе да ги хаби за някой, който определено нямаше да представлява повече опасност и нямаше да изкара още дълго. Прекрачи мъжа, който береше душа на земята, и продължи нататък.

Утрото преваляше и той с всяка минута ускоряваше ход. Вместо да се спуска надолу, а после да изкачва някое малко дере, той просто прелиташе със скок над него. Вместо да се спуска плавно по сипеите, скачаше директно в по-малките падинки. Алекс знаеше, че ако не внимава, рискува да си счупи глезените, което значеше да остане безпомощен на място, но въпреки това не можеше да си позволи забавяне. Това беше надпревара да спре Джакс, преди да е станало твърде късно. Той не спираше да мисли за думите й предната вечер – тя му бе казала никога да не се съмнява, че докато тя диша, няма да спре да го обича. Алекс усещаше буцата, заседнала в гърлото му, и продължаваше да тича, без да спира дори за миг. Клоните и храстите, покрай които прелиташе, се сляха в размазано зелено петно. Беше бесен на себе си за това, че не бе успял да схване същността на думите й. Беше решил, че тя просто е разстроена заради убийствата от сутринта. Трябваше да се досети, че не е само това. Това, че беше изморен и му се спеше, не бе извинение. Никакво извинение нямаше да я върне, ако сега я загубеше.