Unknown - index1

– Защо му викат така?

Бен усърдно се опитваше да вкара тръбата в екстрактора, осъществявайки известен само нему план.

– Ами сигурно защото прилича на крепост. Самият аз не намирам нищо общо.

Алекс се усмихна.

– И на мен Индианските скали не ми приличат на индианци.

– Ето, виждаш ли, същата работа. Хората виждат това, което решат. – Бен не вдигна глава да го погледне, докато му подаваше документите през рамо. – Прехвърли имота на свое име, после го продай и се отърви от това място. Това те съветвам да направиш, Алекс.

Замислен над думите на дядо си, Алекс бавно се отправи към стълбището. Спря си и се обърна.

Над лицето на Бен се бе спуснала мрачна сянка.

– Това е едно от нещата, за които ти говорих преди, Алекс тези, дето не звучат особено смислено.

Алекс остана учуден да види дядо си за втори път в рамките на един и същи ден толкова угрижен.

– Благодаря ти за съвета, Бен.

Дядо му продължи да си запоява.

– Не ми благодари, ако не се вслушаш в съвета ми. Докато не направиш, каквото ти казах, това си остават само думи.

Алекс кимна разсеяно.

– Ще отида да видя мама – кимна разсеяно Алекс.

– Поздрави я от мен – измънка Бен, без да се обърне.

Дядо му рядко посещаваше снаха си. Мразеше мястото, където бе затворена тя. И Алекс не го обичаше, но майка му беше там и ако искаше да я види, нямаше друг избор.

Алекс втренчи поглед в плика, който носеше. Такъв неочакван подарък би трябвало да го зарадва, но не беше точно така. Той само му напомни за смъртта на баща му и за това, че майка му е пленничка на друг свят.

Ето че незнайната връзка с миналото го намери.

Алекс прокара лекичко пръсти по избелелия с времето етикет с името на баща му. Буквите бяха изписани с изсветлял химикал. Над тях с почти заличен, призрачен шрифт избиваше и името на майка му. То беше задраскано с черна гневна линия.

Над двете имена ръката на дядо му бе изписала: „Александър Рал“.

Щом стигна до площадката на стълбите, му се стори, че мярва някого с крайчеца на окото си.

Обърна се и видя себе си в огледалото.

Остана така за момент, но телефонът му иззвъня. Когато вдигна, дочу само странни изкривени звуци, като разчленен шепот, гъргорещ от другия край на вселената. Погледна дисплея. Пишеше „Извън обхват“. Явно грешка. Затвори капака и пъхна телефона обратно в джоба си.

– Александър – повика го Бен.

Алекс се обърна и зачака.

– Неприятностите ще те намерят.

Алекс се усмихна на познатата мантра на дядо си. Бе проява на любов и загриженост, обвита в призив към бдителност. Познатата фраза му вдъхна увереност, спокойствие.

– Благодаря, Бен. Доскоро.

Алекс взе картината, която носеше от галерията, и се насочи към стълбите.

6

АЛЕКС ИЗВАДИ КЪСМЕТ. Джипът му запали с първото завъртване.

След дългото шофиране до старата част на Орден, Небраска, паркира в дъното на една странична уличка, наклонена надолу по стръмното. Така ако следващия път не запалеше, можеше да пусне джипа по нанадолнището, докато двигателят захапе.

В тази по-стара част на града не се намираха много места за паркиране, освен на улици с три платна. Нуждите на болницата, сред които паркирането беше само нищожна частица, отдавна бяха я направили трудна за използване и така се стигна до превръщането й в институция за душевноболни – „Майката на розите“. Държавата плащаше за пациентите, които като майката на Алекс бяха настанени вътре със съдебна заповед.

В началото Бен се бе опитал да вземе снаха си под свое и на жена си попечителство. Алекс бе твърде малък, за да разбира какво става, но в крайна сметка Бен бе принуден да се откаже.

Години по-късно, когато Алекс се опита да направи същото, той на свой ред претърпя неуспех.

Доктор Хофман, шефът на психиатричния персонал, увери Алекс, че за майка му е по-добре да е под грижите на професионалисти. Освен това допълни, че няма законов начин да му поверят грижите за човек, който според професионалното им мнение е възможно все още да бъде агресивен. Дядо му бе обвил раменете му с ръка и му бе казал да се примири с факта, че докато има хора, които отиват в „Майката на розите“ да търсят помощ, за да се оправят, майка му най-вероятно ще си умре там. Това прозвуча в ушите на Алекс като смъртна присъда.

Кичестите дървета по улиците в тази част на града и на скромните площи на „Майката на розите“ придаваха на района не толкова суров вид. Алекс си даваше сметка, че сравнително отдалеченият хълм, където остави колата си, му осигуряваше извинение да отложи влизането си в сградата, където бе затворена майка му. Винаги щом прекрачеше прага, стомахът му се свиваше на възел.