Unknown - index1

– Тоест искаш да кажеш, че според нея си твърде… любопитен? – Бен се засмя на собствената си шега.

Алекс го стрелна с намръщен поглед.

– Не, искам да кажа, че тя предпочита да се мотае по клубовете с питие в ръка, отколкото да прави нещо смислено с живота си. Всъщност имаше идея да ме напие на рождения ми ден. Животът не е само купон.

– Така ли? А какво е? – опипа внимателно почвата Бен.

– Не знам – въздъхна Алекс, уморен от темата. Изсули се от високия стол. – Май е по-добре да вървя.

– Друга среща?

– Аха. С едно гробище за автомобили, за да се опитам да си намеря стартер, дето да върши работа.

Сигурно ако можеше пак да види онази чудата дама и ако черокито му запалеше, би могъл да я покани да покарат извън града. Знаеше някои красиви пътчета между възвишенията.

Обходи спомена си за жената, как само вървеше из „Риджънт Сентър“, все едно там й е мястото, и отхвърли идеята си за излет като нереалистична.

– Трябва да си купиш нова кола, Алекс. Ще ти върши далеч повече работа.

– Кажи го на сметката ми. В галерията не са продали нито една картина вече месец.

– Трябват ли ти пари за кола? Бих могъл да помогна… предвид, че ти е рожден ден…

Алекс направи кисела физиономия.

– Бен, имаш ли представа колко струва една нова кола? Добре се справям, просто не изкарвам чак толкова пари.

Алекс знаеше, че дядо му също няма пари.

Бен се почеса по хлътналата буза.

– Аз пък си мисля, че имаш достатъчно, за да си купиш всяка нова кола, която си пожелаеш.

Алекс сбърчи чело.

– Какви ги говориш?

– Днес ставаш на двайсет и седем.

– И какво означава това?

– Ами, доколкото мога да преценя – замислено отрони Бен, – има известна връзка със седмицата.

– Каква седмица?

– Седмицата… в двайсет и седем.

– Изгубих ти мисълта.

Бен присви очи в далечината, опитвайки се да събере разпилените си мисли.

– Опитах се да го проумея, но нещо не ми се връзва. Седмицата е единствената нишка, с която разполагам, за да продължа напред.

Алекс въздъхна с раздразнение. Този навик на Бен да фантазира му беше до болка познат.

– Знаеш, че не съм по загадките, Бен. Ако имаш да ми казваш нещо, карай направо.

– Седмицата. – Бен вдигна поглед от екстрактора на есенции. – Майка ти беше на двайсет и седем, когато й се случи. Сега ти си на двайсет и седем и се случва на теб.

По кожата на ръцете на Алекс пробягаха иглички. Това, което бе споходило майка му на двайсет и седем, бе лудостта. Започна да му става клаустрофобично в познатата изба.

– Стига вече, Бен, какво искаш да кажеш?

Бен спря работата си и се завъртя на високия стол, за да огледа внимателно внука си. Погледът му създаваше дискомфорт, претърсваше.

– Има едно нещо, което ще стане твое на двайсет и седмия ти рожден ден, Александър. Той дойде при майка ти на нейния двайсет и седми рожден ден. Е, поне така би трябвало… – Поклати тъжно глава. – Горката жена. Благословена да е измъчената й душа.

Алекс изопна гръб, решен да не допусне да попадне в капана на глупавите игрословици на дядо си.

– Какво става?

Дядо му слезе от високия стол. Поспря се, за да потупа Алекс по рамото с кокалестата си ръка.

– Както споменах, у мен има нещо, което става твое на двайсет и седмия ти рожден ден.

– И какво е то?

Бен прокара пръсти през оредялата си прошарена коса.

– Ами… нека ти покажа. – Ръката му оформи неясен жест. Дойде време да го видиш.

5

АЛЕКС ПРОСЛЕДИ С ПОГЛЕД КАК ДЯДО МУ се запромъква през безпорядъка на избата, като изрита от пътя си необичаен на вид кашон. В далечния ъгъл разбута купчина гребла, мотики и лопати. Половината от тях се стовариха с трясък на пода. Бен изруга под мустак едно непокорно гребло, което закриваше част от тухлените основи, и го захвърли. За изненада на Алекс дядо му започна да вади тухли от хоросана ниско долу на стената.

– Какво правиш, да му се не види?

Натоварен с пет-шест тухли, Бен спря и погледна през рамо.

– О, ами, скрих го тук в случай на пожар.

В известен смисъл звучеше логично. Алекс всъщност изобщо нямаше да се учуди, ако един ден дядо му подпали къщата – нали все използваше кибрити, фитили и свещи в заниманията си.

Докато Бен трупаше тухли на пода, Алекс се обърна към плота. Както и предполагаше, дядо му бе забравил поялника. Алекс го вдигна точно когато бе започнал да прогаря черно петно на плота. Остави го на металната поставка, въздъхна дълбоко и като наплюнчи пръста си, се опита да потуши димящото петно на дъсчената повърхност.