Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

Целият разговор бе протекъл под формата на дискусия между Ерика, от една страна, и Хенрик и Мартин – от друга. Никой не попита Микаел какво мисли по въпроса.

Късно през нощта той бе положил глава на гърдите на Ерика и я гледаше в очите.

– От колко време с Хенрик Вангер обсъждате тази сделка? – попита той.

– От около седмица – разсмя се тя.

– Кристер наясно ли е?

– Естествено.

– Защо ме оставихте в неведение?

– А защо, за Бога, да го обсъждам с теб? Ти напусна поста на отговорен редактор, редакцията и Управителния съвет и се премести да живееш в пустошта.

Микаел се замисли над думите ѝ за миг.

– Смяташ, че съм заслужил да се държите с мен като с идиот.

– О да – натърти тя.

– Ти наистина ми бе сърдита.

– Микаел, никога през живота си не бях изпитвала такъв яд и такова разочарование, никога преди не се бях чувствала толкова сама както в деня, когато ти излезе от редакцията. Не съм ти била по-ядосана. Тя го хвана здраво за косата и го избута надолу в леглото.

ЕРИКА СИ ТРЪГНА от Хедебю в неделя, а Микаел бе толкова бесен на Хенрик Вангер, че не искаше да рискува да се сблъска нито с него, нито с който и да било друг член на клана. Затова отиде в Хедестад и цял следобед се разхожда из града, отби се в библиотеката и пи кафе в сладкарницата. Вечерта гледа в местното кино „Властелинът на пръстените – Задругата на пръстена“ за първи път, въпреки че премиерата на филма бе преди цяла година. Изведнъж осъзна, че орките, за разлика от хората, бяха съвсем прости същества.

За завършек на вечерта избра да похапне в „Макдоналдс“ в Хедестад и се върна в Хедебю едва в полунощ с последния автобус. Направи си кафе, седна до кухненската маса и извади една папка. Чете до четири сутринта.

РАЗСЛЕДВАНЕТО ПО СЛУЧАЯ Хариет Вангер повдигаше някои въпросителни и колкото по-детайлно Микаел се запознаваше с документацията, толкова по-голямо удивление предизвикваха те у него. Това не бяха някакви лично негови революционни открития, а проблеми, които бяха занимавали инспектор Густав Морел доста дълго дори и през свободното му време.

Хариет Вангер се бе променила през последната година от живота си. Това можеше да се дължи на метаморфозата, която всички младежи преживяваха по някое време през тийнейджърските си години. Хариет бе поела по пътя на съзряването, но съучениците ѝ, учителите и някои членове на семейството твърдяха, че е станала тиха и затворена.

Момичето, което само допреди две години било съвсем нормално и пълно с живот, сега съвсем нескрито се дистанцирало от околните. Продължавало да общува с приятелите си в училище, но по по-различен начин, който един от тях описваше като „безличен“. Това определение се бе сторило достатъчно странно на Морел и той го бе записал с намерението да зададе още въпроси впоследствие. Бяха му обяснили, че Хариет престанала да говори за себе си, да разказва клюки или да споделя.

Хариет Вангер бе възпитана в духа на християнската вяра. Като повечето деца и тя бе посещавала неделно училище, бе казвала вечерна молитва и бе получила първо причастие. През последната година явно бе станала религиозна. Четяла Библията и редовно ходела на църква. Въпреки това обаче не бе станала част от паството на пастор Ото Фалк на остров Хедебю, който освен всичко друго бил и приятел на семейството, а се бе присъединила към църквата „Петдесетница“ в Хедестад. Тя обаче не успяла да задържи Хариет задълго. Само след два месеца момичето напуснало това паство и започнало да чете книги за католицизма.

Дали увлечението ѝ по религията можеше да се обясни със специфичния характер на възрастта ѝ? Може би, но никой друг в семейство Вангер не бе кой знае колко религиозен, така че не беше ясно какви импулси разгаряха тази ѝ страст. Вероятна причина за интереса ѝ към Бог, разбира се, би могъл да бъде фактът, че баща ѝ се бе удавил година по-рано. Във всеки случай Густав Морел бе стигнал до мнението, че в живота на Хариет се бе случило нещо, което я потискаше или притесняваше, но му бе трудно да определи какво. Морел, както и Хенрик Вангер, бе отделил доста време, за да разговаря с приятелките ѝ, с надеждата да разбере не се ли бе доверила на някоя от тях.

Бяха разчитали много на Анита Вангер, дъщерята на Харалд Вангер, която бе с две години по-голяма и бе прекарала лятото на 1966 година на остров Хедебю. Всички ги смятаха за близки приятелки. Но дори и тя нямаше какво да сподели. Бяха общували през лятото, бяха ходили на плаж и на разходки, бяха обсъждали филми, поп групи и книги. Хариет често бе придружавала Анита на уроците ѝ по кормуване. Даже веднъж се били понапили с една отмъкната от къщи бутилка вино. Освен това в продължение на няколко седмици бяха живели съвсем сами в лятната къща на Готфрид на брега на остров Хедебю, груба постройка, изградена от бащата на Хариет в началото на петдесетте години.