Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

След това се чул остър звук като от спукването на камбана и ръката на демона се освободила от колелото. Нажежени до червено от огъня парчета верига се разхвърчали нагоре и паднали в краката на онези, които стояли горе край ямата. Единственото, което се чуло, бил внезапният, лудешки смях на Енканис, който звучал като натрошено стъкло.

Малко след това и втората му ръка била свободна, но преди той да успее да направи нещо повече, Техлу скочил в ямата и се приземил с такава сила на дъното й, че желязото иззвъняло. Техлу сграбчил ръцете на демона и ги притиснал отново към колелото.

Енканис изревал яростно и невярващо, защото макар да бил прикован отново към колелото и Техлу да го държал по-здраво от веригите, които той счупил, видял как Техлу също гори в пламъците.

— Глупак! — простенал той. — Ще умреш тук заедно с мен. Пусни ме и живей! Пусни ме и аз няма да ти създавам повече неприятности!

И този път колелото не иззвъняло, защото Енканис бил уплашен наистина.

— Не — отвърнал Техлу. — Твоето наказание е смърт и то ще бъде изпълнено.

— Глупак! Безумец! — Енканис продължавал да се мята без всякаква полза. — Ти гориш в пламъците заедно с мен и ти ще умреш като мен!

— Всички неща се превръщат в пепел рано или късно, затова и тази плът ще изгори. Но аз съм Техлу. Син на самия себе си. Баща на самия себе си. Бил съм преди и ще бъда след това. Ако трябва някой да се жертва, то това трябва да бъда аз самият. И ако съм необходим и ме повикат, тъй както трябва, то тогава аз ще дойда отново, за да съдя и наказвам.

И така Техлу го държал върху горящото колело и нито заплахите на демона, нито писъците му го накарали да помръдне дори и на милиметър. Затова когато Енканис си отишъл от този свят, с него си тръгнал и Техлу, който бил и Менда. И двамата се превърнали на пепел в ямата в град Атур. Ето защо свещениците на техлините носят раса със сивия цвят на пепелта. И така сме научили, че Техлу се грижи за нас, наблюдава ни и ни пази от…

* * *

Трапис прекъсна разказа си, когато Джаспин започна да реве и да се мята върху въжетата си. Тъй като вече нямаше история, която да задържа вниманието ми, аз полека отново се унесох.

След този случай в мен остана едно подозрение, което така и не ме пусна. Беше ли Трапис свещеник на Техлу? Робата му беше парцалива и мръсна, но преди време цветът й можеше да е бил точно такова сиво. Някои части от историята му бяха неясни и объркани, но други беше разказвал с внушителен замах, сякаш ги рецитираше от своите полузабравени спомени. Може би от проповеди? Или от четенията му на „Книгата на пътя“?

Никога не го попитах. И макар често да се отбивах в мазето му през следващите месеци, така и никога не чух Трапис отново да разказва друга история.

> 24.

> Самите сенки

През цялото време, което прекарах в Тарбеан, продължавах да се уча, макар че голяма част от уроците бяха болезнени и неприятни.

Научих се как да прося. Това всъщност беше едно практическо приложение на актьорското изкуство пред много трудна публика. Справях се добре, но пари се печелеха трудно в крайбрежната част, а празната паница за просене означаваше студена и гладна нощ.

След множество опасни опити и грешки накрая открих правилния начин как да обирам чуждите кесии и джобове. Бях особено добър в джебчийството. Скоро и всички брави и ключалки не можеха да ми се опрат. Използвах чевръстите си пръсти за нещо, което родителите ми или Абенти никога не бяха предполагали, че ще правя.

Научих се да избягвам всеки с твърде бяла усмивка. Смолата денер избелва зъбите бавно, така че ако съответният любител на сладкото беше живял достатъчно дълго, та да му побелеят зъбите изцяло, беше твърде вероятно вече да бе продал всичко, което е притежавал. Тарбеан беше пълен с опасни хора, но никой от тях не бе по-опасен от пристрастените към сладкото, които имаха отчаяна нужда от още смола. Такъв човек би убил за няколко пенита.

Научих как да си правя обувки от парцали.

Истинските обувки се бяха превърнали в непостижима мечта за мен. Мисля, че през първите две години краката ми бяха вечно ледени или насечени от порязвания, най-често и двете.

Но след третата година кожата на стъпалата ми беше загрубяла като стара щавена кожа и можех с часове да тичам бос по грубите павета на градските улици, без изобщо да ги усещам.

Научих се да не очаквам помощ от никого. В лошите части на Тарбеан викът за помощ привличаше хищници, както миризмата на кръв, носена от вятъра.