Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Ти сам си виновен за всичко — рекъл му Техлу.

Онази нощ имало празненство. Техлу изпратил мъжете да насекат дузина вечнозелени дървета и да ги използват за разпалването на клада на дъното на дълбокия ров, който били изкопали.

През цялата нощ хората от града танцували и пеели около горящия огън. Те знаели, че последният и най-опасният от всички демони на света бил хванат най-накрая.

И през цялата нощ Енканис висял на своето колело и ги наблюдавал, без да помръдва, като змия.

Когато дошло утрото на единайсетия ден, Техлу отишъл при Енканис за трети и последен път. Демонът изглеждал изтощен и само се оглеждал диво. Кожата му била бледна, а костите му прозирали през нея. Но силата му все още го обгръщала като тъмна мантия и криела лицето му в сенките си.

— Енканис — рекъл му Техлу — това е последната ти възможност да говориш. Направи го, защото зная, че е по силите ти.

— Господарю Техлу, аз не съм Енканис.

За един кратък миг гласът на демона бил жалък и всички, които го чули, били трогнати и натъжени. Но след това се чул звук като от съскането на нагорещено желязо и колелото иззвъняло като желязна камбана. Тялото на Енканис се извило от болка при този звук и след това увиснало отпуснато върху китките, докато звънът на колелото постепенно утихвал.

— Не опитвай номерата си, създание на мрака — казал Техлу със суров глас, а очите му били мрачни и твърди като желязото на колелото.

— Какво искаш тогава? — просъскал Енканис, а гласът му бил като стърженето на камък върху камък. — Какво? Дано те стигне разруха и опустошение, какво искаш от мен?

— Твоят път е много кратък, Енканис. Но все още можеш да избереш от коя страна искаш да пътуваш.

— Ти ми даваш същия избор, който даваш и на добитъка? — изсмял се Енканис. — Добре, тогава ще мина от твоята страна на пътя. Съжалявам и се пок…

Колелото иззвъняло отново с дългия и дълбок звън на голяма камбана. Енканис отново започнал да се мята върху веригите си и звукът на неговия крясък разтърсил земята и натрошил камъните на километър разстояние във всяка посока.

Когато звукът на камбаната и писъкът утихнали, Енканис увиснал задъхан и треперещ върху веригите си.

— Казах ти да не изричаш лъжи, Енканис — рекъл Техлу без всякаква милост.

— Тогава избирам моя път! — изпищял Енканис. — Не съжалявам! Ако можех да избера отново, само щях да променя скоростта, с която вървя по него. Твоите хора са като добитък, от който моят вид се храни! Бих те захапал и натрошил на парчета, ако ми дадеш половин час, ще направя такива неща, че тия мизерни, тъпи селяндури ще обезумеят от страх. Ще изпия кръвта на децата им и ще се къпя в сълзите на жените им — искал да изрече и още думи, но дъхът не му стигал, както се мятал върху веригите, които го държали.

— Така значи — отвърнал Техлу и пристъпил към колелото.

За миг изглеждало, че ще прегърне Енканис, но той просто се протегнал към железните спици на колелото. След това, като се напрегнал, Техлу повдигнал колелото над главата си. Понесъл го с вдигнати ръце към рова и хвърлил Енканис в него.

През дългите часове на нощта дузината вечнозелени дървета подхранвали огъня. Рано сутринта пламъците били угаснали, като оставили след себе си дебел слой зачервени въглени, които проблясвали, когато подухнел вятър.

Колелото с Енканис върху него се ударило тъкмо там. Последвал взрив от искри и пепел и то потънало на десетки сантиметри дълбочина в горящите въглени. Желязото, което приковавало Енканис и изгаряло и хапело плътта му, държало тялото му над въглените.

Макар и да не бил върху самия огън, горещината била толкова силна, че дрехите на демона се овъглили и започнали да се разпадат, без да се запалват. Енканис се мятал върху оковите си и забивал колелото все по-дълбоко във въглените. Той пищял, защото знаел, че дори демоните могат да умрат от огън и желязо. И макар да бил могъщ, той бил окован и горял. Чувствал как металът на колелото се нагорещявал под него, обгаряйки до черно плътта на ръцете и краката му. Енканис продължавал да крещи и дори когато кожата му започнала да пуши и се овъглява, лицето му продължавало да е скрито в сянката, която се надигала от него като език на тъмен пламък.

След това Енканис утихнал и единственият звук, който се чувал, бил съскането на потта и кръвта, които падали върху въглените от разпънатите крайници на демона. Дълго време всичко било тихо. Енканис дърпал веригите, които го държали към колелото, и изглеждало, че ще продължава да опитва, докато мускулите и сухожилията му не се отделели напълно от костите.