Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Бедничкият ми. — Тя въздъхна толкова тихо, че едва я чух.

Непохватно опипа кесията си, която носеше отстрани, неспособна или нежелаеща да отмести поглед от мен. Малко след това погледна в кесията и извади нещо. Докато притискаше пръстите ми около него, усетих студената, успокоителна тежест на монета в шепата си.

— Благодаря, гус'жа — автоматично отвърнах аз, погледнах надолу за миг и видях, че между пръстите ми проблясва сребро. Отворих шепата си — вътре имаше сребърно пени. Цяло сребърно пени.

Зяпнах. Сребърното пени струваше колкото десет медни или петдесет железни. Което беше по-важно, с него стомахът ми щеше да бъде пълен всяка вечер в продължение на половин месец. За едно желязно пени можех да спя една нощ на пода в „Червеното око“, а за две щяха да ме пуснат да легна до огнището, край горещите въглени на вечерния огън. Можех да си купя вехто одеяло, което да скрия на покрива и да се топля в него през цялата зима.

Погледнах нагоре към жената, която все още ме гледаше с изпълнени с жалост очи. Тя нямаше представа какво означаваше жестът й за мен.

— Благородна госпожо, благодаря ви — казах аз с дрезгав глас, после си спомних нещо, което казвахме в трупата. — Нека всички ваши истории бъдат с щастлив край и пътищата ви да са спокойни и кратки.

Тя ми се усмихна и сигурно се готвеше да отвърне нещо, но аз изпитах странно усещане в областта на тила. Някой ме наблюдаваше. Когато си на улицата, или развиваш чувствителност към някои определени неща, или животът ти е кратък и нещастен.

Огледах се и видях един търговец, който говореше нещо с един стражник и сочеше към мен. Това не беше просто някакъв си пазач от стражата на крайбрежната част. Беше гладко избръснат и стоеше изправен. Носеше кожен жакет с метални нитове, а в ръката си държеше обкована с месинг тояга, дълга колкото ръката му. Чух откъслечни думи от онова, което му казваше търговецът:

— … клиенти. Кой би си купил шоколад с… — Той отново направи жест към мен и каза нещо, което не можах да чуя — … ви плаща? Точно така. Може би трябва да спомена…

Стражът извърна глава и ме погледна. Улових погледа му. Обърнах се и побягнах.

Насочих се към първата уличка, която видях, а тънките ми обувки се хлъзгаха върху плиткия сняг, който беше покрил земята. Когато свивах по втора уличка, която се отделяше от първата, чух зад себе си тропота на тежки ботуши.

Дъхът ми пареше в гърдите ми, докато търсех място, където да се скрия. Но не познавах тази част от града. Нямаше купчини боклук, в които да се мушна, или изгорели сгради, където да се кача. Внезапно усетих как някакво остро замръзнало камъче проряза тънката подметка на едната ми обувка. Болка прониза крака ми, но аз се насилих да продължа да тичам.

След третия завой стигнах до задънена улица. Бях започнал да се катеря по една от стените, когато усетих как нечия ръка сграбчи глезена ми и ме дръпна надолу.

Главата ми се удари в паважа и всичко около мен се завъртя, когато стражът ме вдигна от земята, като ме държеше за китката и косата.

— Хитрец си ти, а, момче? — задъхано изрече той, а топлият му дъх пареше лицето ми.

Миришеше на кожа и пот.

— Достатъчно си възрастен, за да си разбрал досега, че не бива да бягаш. — Той гневно ме разтърси и оскуба косата ми.

Изкрещях от болка и улицата се завъртя пред очите ми.

Той грубо ме притисна към стената.

— Трябва да си разбрал и че нямаш работа в Склона. — Той отново ме разтърси. — Да не си бавноразвиващ се, момче?

— Не — замаяно отвърнах аз, усетил студенината на стената със свободната си ръка. — Не.

Изглежда, че отговорът ми го вбеси още повече.

— _Не?_ — Той сякаш сдъвка думата. — Вкара ме в неприятности, момче. Може да се оплачат от мен. Ако не си бавноразвиващ се, значи трябва да ти бъде даден урок.

Той ме завъртя около себе си и ме хвърли на земята. Плъзнах се върху хлъзгавия сняг по улицата. Лакътят ми се удари в земята и изтръпна. Ръката ми, която стискаше един месец храна, топли одеяла и сухи обувки, се разтвори. Нещо много ценно излетя и падна на земята дори без да иззвънти.

Почти не обърнах внимание на това. Въздухът изсвистя, когато тоягата му ме удари в крака.

— Не идвай повече в Склона, ясно ли е? — изръмжа той.

Тоягата отново се стовари върху мен и този път ме уцели в плешката.

— Всичко отвъд улица „Фалоу“ е забранена зона за вас, улични копеленца. Разбра ли ме? — Удари ме през лицето с опакото на ръката си и усетих вкуса на кръв, когато главата ми отскочи от заснежените павета.