Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

В онези първи месеци често се отбивах в мазето му, а после с времето ходех все по-рядко. Трапис и Таний бяха добри приятели. Никой от нас не изпитваше нужда да разговаря много и това беше добре дошло за мен. Но другите улични деца ме влудяваха, затова ходех рядко, само когато отчаяно се нуждаех от помощ или имах нещо, което да споделя с тях.

Макар че не се отбивах там често, беше добре да знам, че в града има място, където няма да ме ритат, гонят или оплюват. Когато скитах сам по покривите, мисълта, че Трапис и мазето са някъде там, ми помагаше. Беше почти като усещането за дом, в който можеш да се завърнеш. Почти.

> 22.

> Време за демони

Онези първи месеци в Тарбеан научих много.

Научих кои странноприемници и ресторанти изхвърлят най-добрата храна и доколко развалена може да е храната, която ядеш, без да ти стане лошо от нея.

Научих, че комплексът от сгради близо до доковете, който беше заобиколен със стена, е Храмът на Техлу. Понякога техлините ни даваха хляб, като караха всеки да каже молитва, преди да получи своя самун. Нямах нищо против. Беше по-лесно от просенето. Понякога свещениците в сиви раса се опитваха да ме вкарат в храма, за да си кажа там молитвата, но заради слуховете, които бях чувал, в тези случаи предпочитах да избягам, независимо дали съм успял да взема комата хляб или не.

Научих как да се крия. Имах си тайно място върху една стара работилница за щавене на кожи, там където се съединяваха три покрива и образуваха заслон от вятъра и дъжда. Скрих под мертеците книгата на Бен, увита в платно. Отварях я рядко, сякаш беше свещена реликва. Беше последната останала част от миналото ми и правех всичко възможно да я запазя в безопасност.

Научих още и че Тарбеан е голям град. Не можеш да го разбереш, ако не го видиш с очите си. Той е като океан. Можеш да разкажеш на някой за вълните и водата, но човек не би могъл да си представи колко голям е океанът, докато не застане на брега му. Не можеш наистина да разбереш какво представлява, докато не си в средата му, заобиколен отвсякъде от вода, която се простира докъдето поглед стига във всички посоки. Едва тогава осъзнаваш колко малък си всъщност и колко безпомощен.

Донякъде причината Тарбеан да изглежда толкова огромен се крие в това, че той е разделен на стотици части, всяка от които има свой собствен облик. Даунингс, Дровър Корт, Пералнята, Центърът, Талоус, Тънинг, Доковете, Катраненият път… Можеш да изживееш живота си в Тарбеан и така и да не научиш всичките му части.

Но от практична гледна точка Тарбеан е разделен на две: Крайбрежието и Склонът. В Крайбрежието живеят бедняците. Това ще рече просяците, крадците и уличниците. Склонът е мястото на богатите. Там са адвокатите, политиците и куртизанките.

Минали бяха два месеца, откакто бях в Тарбеан, когато за пръв път се пробвах да прося в Склона. Градът беше здраво скован от зимата и блясъкът на Карнавала за средата на зимата правеше улиците по-опасни, отколкото бяха обикновено.

За мен това беше шок. През целия ми досегашен живот нашата трупа беше организирала Карнавала за средата на зимата в някой град. В продължение на седем дни до Деня на Голямата скръб, с маски на демони на главите, ние плашехме местните жители за голямо тяхно удоволствие. Баща ми играеше Енканис толкова убедително, че човек би помислил, че наистина сме го призовали. Най-важното беше, че той можеше да бъде едновременно ужасяващ и внимателен. Когато трупата ни правеше това представление, никога не се бе случвало някой да пострада.

Но в Тарбеан нещата бяха различни. О, Карнавалът изглеждаше по същия начин. Пак имаше мъже с боядисани в крещящи цветове демонски маски, които се спотайваха из улиците на града и правеха пакости.

Енканис също беше тук с традиционната си черна маска и правеше по-сериозни бели. И макар че не го бях видял още, не се съмнявах, че и маскираният със сребърна маска Техлу обикаля по-лъскавите квартали и играе своята роля в представлението. Както казах, като цяло Карнавалът си беше същият.

Но начинът, по който се играеха ролите, беше различен. Първо, Тарбеан беше твърде голям град, за да може само една трупа да осигури достатъчно демони. И стотици трупи не биха били достатъчни. Така че вместо да плащат на професионалисти, което би било разумният и безопасен начин, църквите в Тарбеан бяха избрали много по-печелившия път да продават маски на демони.

По тази причина в първия ден на Голямата скръб десет хиляди демона аматьори биваха пускани да вилнеят из улиците на града. Десет хиляди демона аматьори, на които беше позволено да правят каквито пакости намерят за добре.