Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Може би Дена се бе отдалечила колкото да иде по нужда. Чаках. Чаках по-дълго, отколкото подсказваше здравият разум. След тоя я повиках, в начало тихо, след това по-силно, макар главата ми да пулсираше, когато крещях. Накрая просто седнах. Всичко, което си представях, беше Дена, която се събужда сама, скована от болка, жадна и дезориентирана. Какво ли си бе помислила? Хапнах малко, като се опитвах да измисля следващата си стъпка.

Обмислих дали да не отворя бутилката с вино, но знаех, че това не е добра идея, тъй като без съмнение имах леко сътресение на главата. Опитах да преборя нерационалния страх, че изпадналата в делириум Дена се скита в гората и трябва да отида да я потърся. Зачудих се дали да не запаля огън, та тя да го види и да се върне обратно…

Но не го направих. Знаех, че просто си е тръгнала. Събудила се е, видяла е, че ме няма, и си е тръгнала. Сама ми го беше казала, когато си тръгвахме от странноприемницата в Требон. _„Когато не съм желана, си тръгвам. Каквото ми трябва, ще го намеря по пътя.“_ Дали си беше помислила, че съм я изоставил?

Въпреки всичко бях сигурен, че тя отдавна си беше тръгнала оттук. Стегнах пътната си торба. След това, в случай че все пак бях сгрешил, написах бележка, в която й обяснявах какво се бе случило и че ще остана да я чакам един ден в Требон. Използвах парче въглен, за да напиша името й върху един от сивите камъни, след това начертах стрелка към мястото, където бях оставил всичката храна, която бях донесъл, бутилка вода и едното от одеялата.

След това си тръгнах. Настроението ми не беше добро. Мислите ми не бяха приятелски, нито пък мили.

* * *

Когато се върнах в Требон, над града падаше здрач. Изкачих се на покривите малко по-внимателно от обикновено. Не можех да се доверя на чувството си за равновесие, докато не минеха няколко дни, през които главата ми да се пооправи.

Все пак не ми беше нужна кой знае каква сръчност, за да стигна до покрива на странноприемницата, откъдето си взех обувките. От тази гледна точка на слабата светлина градът изглеждаше зловещо. Предната половина на църквата се беше срутила напълно и близо една трета от сградите носеха белезите на пожарите. Някои от тях бяха само леко обгорели, но от други не беше останало нищо повече от сгур и пепел. Въпреки всички усилия, които бях положил, пожарът вероятно беше излязъл от контрол, след като бях изпаднал в безсъзнание.

Погледнах на север и видях билото на хълма със сивия камък. Надявах се да видя проблясването на огън, но там, разбира се, нямаше нищо.

Стигнах до плоския покрив на кметството и се качих по стълбата до цистерната. Беше почти празна. На дъното проблясваше около метър вода — много под мястото, където бях забил с ножа си в стената обгореното парче покривна плоча. Това обясняваше защо градът е в такова състояние. Когато нивото беше спаднало под набързо скалъпената от мен сигалдрия, огънят беше пламнал отново.

Все пак бях успял да го забавя. Ако не го бях сторил, можеше да не е останало нищо от града.

Множество покрити със сажди хора се бяха събрали в странноприемницата да пийнат и да поклюкарстват. Намръщеният ми приятел не се виждаше никъде, но около бара се беше наредила една група, която разпалено обсъждаше онова, което бяха видели.

Там бяха и кметът, заедно с пристава. Веднага щом ме забелязаха, те побързаха да ме заведат да поговорим насаме в една странична стая.

След събитията от изминалите няколко дни бях мълчалив и мрачен и не особено впечатлен от властта, с която разполагаха двамата пълни възрастни мъже. Те го усетиха и това ги изнервяше.

Главата ме болеше и нямах желание да им давам обяснения, затова нямах нищо против неловкото мълчание, което настъпи в началото.

По тази причина, когато заговориха, те бяха доста словоохотливи и от въпросите им разбрах по-голямата част от онова, което исках да науча.

Слава богу нараняванията в града не бяха сериозни. И заради празника на жътвата пожарът не бе сварил никого в съня му.

Имаше доста натъртвания, опърлени коси и хора, които бяха вдишали повече дим, отколкото беше полезно за тях. Но като изключим няколкото по-сериозни изгаряния и момчето, чиято ръка беше смазана от паднали дъски, изглежда, аз бях пострадал най-лошо.

Всички бяха абсолютно сигурни, че дракусът е демон. Огромен черен демон, който бълваше огън и отрова. И да са имали някакво съмнение по тоя въпрос, то е изчезнало напълно, когато звярът е бил повален от желязото на самия Техлу.