Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Приближих се до прозореца. Той беше в сянка. Градът изглеждаше ужасно — навсякъде имаше сажди и пепел. Магазинът от отсрещната страна на улицата беше смачкан като кукленска къщичка под ботуша на някой войник. Хората вървяха бавно и претърсваха развалините. Облаците бяха достатъчно гъсти, та да не мога да отгатна кое време на деня беше.

Усетих лекото раздвижване на въздуха, когато вратата се отвори, и се обърнах, за да видя една млада жена, която стоеше на прага. Беше млада, красива и скромна — от онзи тип момичета, които винаги работят в малки странноприемници като тази — някоя Нели или Нел. От момичетата, прекарващи живота си в постоянен страх, защото съдържателят има лош нрав, остър език и навик да пошляпва с опакото на ръката. Когато ме видя, тя зяпна, очевидно изненадана, че съм станал от леглото.

— Някой беше ли убит? — попитах я аз.

Тя поклати глава.

— Момчето на Лирам си счупи ръката доста лошо. И някои хора са обгорени… — Почувствах как цялото ми тяло се отпуска и тя продължи: — Не трябва да ставате, господине. Докторът каза, че най-вероятно изобщо няма да се събудите. Трябва да си почивате.

— Братовчедка ми… Върна ли се в града? — попитах аз. — Момичето, което беше във фермата на Маутхен. Тя тук ли е също?

— Само вие сте, господине — поклати глава младата жена.

— Кое време е?

— Вечерята още не е съвсем готова, господине. Но ако желаете, мога да ви донеса нещичко.

Пътната ми торба беше оставена отстрани на леглото. Метнах я на рамото си, стори ми се странно лека, без нищо друго вътре освен люспата и магнита. Огледах се за ботушите си, когато си спомних, че ги бях свалил за по-добро сцепление, когато тичах по покривите миналата нощ.

Излязох от стаята с момичето по петите ми и се отправих към общата стая. Зад тезгяха беше същият все така намръщен мъж като преди.

Отидох при него.

— Братовчедка ми — попитах аз — в града ли е?

Кръчмарят насочи смръщената си физиономия към вратата зад мен, откъдето се появи младото момиче.

— Нел, в името на божия ад! Защо си му позволила да стане? Кълна се, че нямаш здрав разум колкото и на едно куче!

Значи името й наистина беше Нел. При други обстоятелства бих намерил това за забавно.

Той се обърна към мен и се усмихна, което всъщност не беше нищо повече от друг вид смръщване.

— За бога, момче! Боли ли те лицето? Мен направо ме съсипва дори и само да го гледам. — Той се засмя на собствената си шега.

— Попитах за братовчедка ми — погледнах го гневно аз.

— Не се е връщала — поклати глава той. — Бих казал, че имаше късмет, че се махна.

— Донеси ми хляб, плодове и каквото приготвено месо имаш и кухнята — казах аз. — И бутилка авенишко плодово вино. За пред почитане от ягоди, ако имаш.

Той се приведе над тезгяха и вдигна вежди към мен. Намръщването му бе заменено от лека, снизходителна усмивка.

— Няма смисъл да бързаш, синко. Сега, след като си станал, приставът ще иска да говори с теб.

Стиснах зъби, за да не изтърся първите думи, които ми дойдоха наум, и си поех дълбоко дъх.

— Слушай, имах два изключително неприятни дни, главата ме боли по начин, който дори не можеш да си представиш, и приятелката ми може би има неприятности в момента. — Втренчих ледено спокоен поглед в него. — Нямам желание да създавам неприятности. Така че те моля любезно да ми дадеш онова, което поисках. — Извадих кесията си. — Моля.

Той ме изгледа, а на лицето му бавно закипя гняв.

— Ти, малко, устато и наперено петле. Ако не ми покажеш известно уважение, ще те накарам да седнеш и ще те завържа за стола, докато не дойде приставът.

Хвърлих един железен драб върху тезгяха, стиснал здраво още един в юмрука си.

— Какво е това? — намръщи се той.

Съсредоточих се и почувствах как по ръката ми започна да пълзи хлад.

— Това е бакшишът ти — казах аз, докато над монетата започна да се вие тънка струйка дим — за бързото и вежливо обслужване.

Лакът около драба започна да се издува и овъглява във формата на черен пръстен, заобикалящ парчето желязо. Мъжът го гледаше втренчено, безмълвен и ужасе`н.

— Сега ми донеси онова, което поисках — казах аз, като го гледах право в очите, — също и един мях вода. Или ще изгоря това място до основи заедно с теб самия и ще танцувам сред пепелта и обгорените ти лепкави кости.

* * *

Стигнах до хълма със сивия камък с пълна догоре пътна торба. Бях бос, останал без дъх и главата ми пулсираше от болка. Дена не се виждаше никъде.

Бързо претърсих местността и намерих разхвърляните си вещи там, където ги бях оставил. Двете одеяла бяха там. Мехът с вода беше почти празен, но като изключим него, всичко останало си беше там.