Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Мола дълго оглежда ябълката, преди да отхапе от нея.

Аури бързо довърши храната си и завърза торбичката със сол.

— А сега посвири! — развълнувано каза тя. — Свири!

Усмихнах се, извадих лютнята си и прекарах ръка през струните. За мой късмет бях наранил палеца на ръката, с която свирех акордите, което не създаваше чак толкова големи затруднения при свирене.

Погледнах Мола, докато настройвах струните.

— Ако искаш, можеш да си вървиш — казах й аз. — Не бих искал да ти направя неволна серенада.

— О, не бива да си тръгваш — обърна се Аури към Мола с немигащи очи и напълно сериозно изражение. — Гласът му е като гръмотевична буря, а ръцете му познават всяка тайна, скрита в дълбините на студената тъмна земя.

— Предполагам, че си заслужава да остана за това. — Устните на Мола се извиха в лека усмивка.

И така аз свирих и за двете, докато звездите над главите ни продължаваха бавно да се въртят.

* * *

— Защо не си казал на никого? — попита ме Мола, докато вървяхме по покривите.

— Стори ми се, че на никого не му влиза в работата. Ако тя искаше хората да знаят, че е там, мисля, че сама щеше да им каже.

— Знаеш какво имам предвид — каза Мола раздразнено.

— Знам какво имаш предвид. Но каква щеше да е ползата? Тя е щастлива там, където е.

— Щастлива ли? — В гласа на Мола имаше недоверие. — Тя е облечена в дрипи и недохранена. Има нужда от помощ. От храна и дрехи.

— Нося й храна. И ще й занеса дрехи веднага щом… — поколебах се, защото не исках да призная унизителната си бедност — … веднага щом мога.

— Защо да чакаш? Ако само беше казал на някого…

— Точно така — казах саркастично аз, — сигурен съм, че Джеймисън щеше да се затича да донесе тук кутия с шоколади и пухен дюшек, само да разбереше, че под неговия Университет живее полупобъркана и примираща от глад студентка. Щяха да се отнасят с нея като с луда и ти го знаеш.

— Не е задължително… — Тя дори не довърши онова, което започна да казва, защото знаеше, че не е права.

— Мола, ако дойдат да я търсят, тя просто ще избяга като подплашен заек в тунелите. Ще я прогонят и аз ще загубя всякакъв шанс да й помогна.

Мола сведе поглед към мен и скръсти ръце на гърдите си.

— Добре. Засега. Но по-късно пак ще ме доведеш тук. Ще й донеса някои от моите дрехи. Ще са й твърде големи, но пак ще са по-добри от онова, което носи сега.

— Няма да стане — поклатих глава аз. — Преди няколко цикъла й донесох употребявани дрехи. Тя каза, че е мръсно да се носят чужди дрехи.

— Не ми прилича на кеалдиш. — Мола изглеждаше объркана. — Никак даже.

— Може би просто е била възпитана по този начин.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да — излъгах аз.

— Трепериш. — Тя протегна ръка. — Ела, облегни се на мен.

Придърпах новото си наметало по-плътно около себе си, поех ръката й и бавно тръгнах обратно по пътя към „При Анкер“.

> 69.

> Вятър или женски прищевки

През следващите два цикъла новото ми наметало ме топлеше по време на редките ми разходки до Имре, където така и не успях да открия Дена. Винаги си намирах някаква причина да пресека реката — да заема книга от Деви, да обядвам с Трепе, да посвиря в „Еолиан“. Но истинската причина беше Дена.

Килвин продаде останалата част от излъчвателите и с постепенното излекуване на изгарянията ми настроението ми се подобряваше. Разполагах с пари, които да похарча за някои луксозни неща, като сапун и втора риза в замяна на старата. Този ден отидох до Имре за малко метални стърготини от басал, необходими за проекта, върху който работех в момента — голяма симпатична лампа, работеща с двата излъчвателя, които бях запазил за себе си. Надявах се, че ще ми донесе значителна печалба.

Може да ви се стори странно, че постоянно купувах материали за изобретенията си от другата страна на реката, но истината бе, че търговците близо до Университета често се възползваха от мързела на студентите и вдигаха цените. За мен ходенето си заслужаваше, ако можех да спестя няколко пенита.

След като купих каквото ми трябваше, се отправих към „Еолиан“. Деох беше на обичайното си място, облегнат на вратата.

— Оглеждам се за момичето ти — каза той.

— Тя не е _моето_ момиче — промърморих аз, раздразнен, че се бях оказал толкова прозрачен за него.

— Добре — Деох вдигна очи към небето. — _Момичето_ тогава. Дена, Диана, Дианае… Или както и там да се нарича напоследък. Не съм виждал и следа от нея. Дори поразпитах малко тук-там никой не я е виждал от цял цикъл. Това означава, че най-вероятно е напуснала града. Често го прави. Докато си свалиш шапката и е изчезнала.