Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Аури. Тя живееше в тунелите под Университета. Втурнах се към Медика, като бързах толкова, колкото ми позволяваха уморените ми подбити крака. Почти бях стигнал, когато ми се усмихна късметът и забелязах Мола, която пресичаше двора. Извиках и размахах ръка, за да привлека вниманието й.

Мола ме изгледа с подозрение, докато се приближавах към нея.

— Нали няма да ми правиш серенада?

Несъзнателно наместих лютнята на гърба си и поклатих глава.

— Имам нужда от услуга — казах аз. — Имам приятел, който може би е ранен.

Тя уморено въздъхна.

— Би трябвало да…

— Не мога да отида в Медика за помощ. — В гласа ми прозвуча загриженост. — Моля те, Мола! Обещавам, че ще отнеме не повече от час, но сега трябва да тръгваме. Страхувам се, че вече може да сме закъснели.

Нещо в тона ми я убеди.

— Какво се е случило с приятеля ти?

— Може би изгаряния, може би киселина и дим. Както при хората, които попаднаха във вчерашния пожар в Рибарника. А може да е и по-лошо.

— Ще взема чантата от стаята си. — Мола вече беше тръгнала.

— Ще изчакам тук, ако нямаш против — седнах на близката пейка. — Иначе само ще те забавя.

Седях и се опитвах да не обръщам внимание на различните си изгаряния и натъртвания, когато Мола се върна и аз я поведох към югозападната част на Мейнс, където се издигаха три декоративни комина.

— Можем да ги използваме, за да стигнем до покрива — посочих ги аз.

Тя ме изгледа с любопитство, но, изглежда, реши за момента да се въздържи от задаването на въпроси.

Бавно се заизкачвах нагоре по комина, като се възползвах от стърчащите парчета камък, за да поставям на тях ръцете и краката си. Това беше един от най-лесните начини да се стигне до покрива на Мейнс. Бях го избрал, защото донякъде не бях сигурен какви са уменията на Мола да се катери, а донякъде, защото моите собствени наранявания далеч не ми помагаха да се чувствам като атлет.

Мола се присъедини към мен на покрива. Тя все още носени тъмната си униформа от Медика, но върху нея беше сложила и сивия плащ, взет от стаята й.

Тръгнах по заобиколен път, така че да останем върху по-безопасните части от Мейнс. Нощта беше безоблачна и сребърната луна осветяваше пътя ни.

— Ако не те познавах — каза Мола, докато заобикаляхме един висок тухлен комин, — щях да помисля, че ме подмамваш тук с някакви по-нечисти намерения.

— Какво те кара да мислиш, че не е така — попитах я лекомислено аз.

— Не ми приличаш на такъв човек. Освен това едва ходиш. Ако опиташ нещо, ще те бутна от покрива.

— Недей да щадиш чувствата ми — ухилих се аз. — Дори и да не бях полусакат, пак можеш да ме бутнеш от тоя покрив.

Леко се препънах от един невидим ръб и почти паднах, защото реакцията на поочуканото ми тяло беше твърде забавена. Седнах на една част от покрива, която се издигаше малко по-високо, и изчаках моментното ми замайване да премине.

— Добре ли си?

— Вероятно не — изправих се на крака. — Точно зад онзи, следващия покрив е. Може би е по-добре да стоиш зад мен и да пазиш тишина. Просто за всеки случай.

Отидох до ръба на покрива. Погледнах надолу към живия плет и ябълковото дърво. Прозорците бяха тъмни.

— Аури — тихо я повиках аз. — Там ли си?

Почаках, все по-обезпокоен с всеки изминал миг.

— Аури, ранена ли си?

Нищо. Започнах да ругая под нос.

— Добре, мисля, че бях достатъчно търпелива — Мола скръсти ръце. — Ще ми кажеш ли най-сетне какво става тук?

— Последвай ме и ще ти обясня. — Отправих се към ябълковото дърво и внимателно започнах да се спускам надолу. Минах през живия плет и стигнах до желязната решетка. От нея се носеше амонячната миризма на костения катран — слаба, но натрапчива. Дръпнах силно решетката и тя се повдигна десетина сантиметра, преди да се закачи за нещо.

— Преди няколко месеца си намерих приятелка — казах аз, докато припряно се опитвах да пъхна ръката си между прътите на решетката. — Тя живее тук. Безпокоя се, че може да е наранена. Голяма част от реактива се изля в канализацията от Рибарника.

За момент Мола остана мълчалива.

— Ти говориш сериозно.

В тъмното опипвах долната част на решетката и се опитвах да се сетя как Аури я държеше затворена.

— Що за човек би живял там, долу?

— Уплашен — отвърнах аз. — Човек, който се страхува от силни шумове, хора и открито небе. Беше ми необходим почти месец, за да я придумам да излезе от тунелите, да не говорим пък да се приближи дотолкова, че да можем да разговаряме.

— Ако нямаш нищо против, ще поседна — въздъхна Мола и се отправи към пейката. — Цял ден съм на крак.