Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Въпреки предупреждението на Манет за първия ми проект реших да направя една партида сини излъчватели. Беше трудна работа, защото изискваше използването на костен катран, но те щяха да се продадат доста бързо и целият процес щеше да ми отнеме четири или пет часа внимателна работа.

Не само можех да свърша навреме, за да се срещна с Дена за обяд в „Еолиан“, но може би щях да мога да получа малък аванс от Килвин, така че да имам малко пари в кесията си, когато отидех на срещата с нея.

Събрах необходимите инструменти и се настаних под един от димоотводите край източната стена. Избрах си място близо до крана за вода на един от огромните резервоари от двойно подсилено стъкло с вместимост две хиляди литра, пръснати из цялата работилница. Така, ако разлееш нещо опасно върху себе си, докато работиш, можеш просто да отвориш крана и да се изплакнеш под струя хладка чиста вода.

Разбира се, нямаше да ми се наложи да го правя, ако бях достатъчно внимателен. Но беше добре водата да ми е подръка, просто за всеки случай. След като настроих димоотвода, отидох до масата, където се съхраняваше костеният катран. Макар да знаех, че той не е по-опасен от триона за камъни или колелото за синтероване, лъскавият метален контейнер ми действаше доста изнервящо.

А и днес нещо беше различно. Махнах на един от по-опитните изобретатели, докато минаваше край мен.

Джаксим имаше характерния изтощен вид на повечето изобретатели, когато са по средата на голям проект. Сякаш беше решил да не спи, докато не приключи напълно.

— Трябва ли да има толкова много скреж? — попитах го аз и посочих контейнера с катран.

Ръбовете му бяха покрити с фини бели снопчета скреж, които се разклоняваха като миниатюрни храстчета. Всъщност въздухът около метала блещукаше от студ.

Джаксим му хвърли един поглед и след това сви рамене.

— По-добре да е твърде студен, отколкото недостатъчно — каза той с невесел кикот. — Хе, хе. Бум!

Не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася с него. Предположих, че това има общо с факта, че толкова рано сутринта в работилницата беше по-хладно. Още нито една от пещите не беше запалена и повечето ковашки огнища бяха затворени и неразпалени.

Внимателно преминах отново в мислите си през цялата процедура за преливането, за да се уверя, че няма да пропусна нещо. Беше толкова студено, че дъхът ми увисваше във въздуха като бяла пара. Потта по ръцете ми накара пръстите ми да залепнат към закопчалките на кутията по същия начин, по който посред зима езикът на някое любопитно дете залепва върху дръжката на помпата за вода.

Отлях трийсетина грама от гъстата мазна течност в съда под налягане и бързо затворих капачката. След това се върнах при димоотвода и започнах да подготвям материалите си.

След няколко напрегнати минути започнах дългия и сложен процес по подготовката и смазването на сините излъчватели.

Два часа по-късно концентрацията ми беше нарушена от глас зад гърба ми. Той не говореше особено високо, но в него се долавяше онзи сериозен тон, който човек никога не трябва да пренебрегва в Рибарника.

— О, боже мой — каза гласът.

Заради онова, което вършех в момента, първото, което погледнах, беше кутията с костен катран. Почувствах как ме облива студена пот, когато видях от единия й ъгъл да капе черна течност, която се стичаше под единия крак на работната маса и образуваше локва на пода. Дебелият дървен крак на масата беше почти разяден и дочух леко клокочене и пращене, когато течността в локвата започна да кипи. Всичко, което ми дойде наум, бяха думите на Килвин по време на демонстрацията: _Освен че е със силно разяждащо действие… газът изгаря при досег с въздуха…_

Още докато се обръщах да погледна, кракът поддаде и масата започна да се накланя. Лъскавият метален контейнер се катурна. Когато удари пода, металът беше толкова студен, че не просто се пропука или проби, а се разтроиш на парчета като стъкло. Бликнаха десетки литри от тъмната течност и плъзнаха по пода на работилницата. Помещението се изпълни с остър пукот и бълбукане, докато костеният катран покриваше топлия каменен под и започваше да кипи.

Някога отдавна някой умен човек беше проектирал Рибарника и разположил около двайсетина шахти в работилницата, които да помагат за почистването и овладяването на евентуалните разливания. Което беше по-важното, каменният под на помещението плавно се издигаше и спускаше по такъв начин, че хитро измислени улеи отвеждаха разлива към тези шахти. Това означаваше, че веднага щом контейнерът се разби на парчета, широко разлятата мазна течност започна да се движи в две различни посоки, насочвайки се към две различни шахти. В същото време тя продължаваше да кипи, като образуваше ниски гъсти облаци, тъмни и разяждащи като катран и готови всеки миг да избухнат в пламъци.