Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Във въздуха се носеше безнадеждното усещане на последната топла лятна нощ.

Говорихме за всичко и за нищо и през цялото това време аз едва можех да си поема дъх заради това, че тя е толкова близо до мен, заради начина, по който се движеше, заради звука на гласа й, който докосваше есенния въздух.

— Преди малко погледът ти беше зареян в далечината — каза тя. — За какво си мислеше?

Свих рамене, за да спечеля време да обмисля отговора си. Не можех да й кажа истината. Знаех, че вероятно всеки мъж й правеше комплименти и я отрупваше с ласкателства, по-пресищащи от уханието на рози. Избрах по-изтънчен път.

— Един от магистрите в Университета веднъж ми каза, че има седем думи, които могат да накарат една жена да те обикне — преднамерено небрежно свих рамене аз. — Просто се чудех кои ли са тези думи.

— Затова ли говориш толкова много? Надяваш се да ги изречеш случайно?

Отворих уста да направя някоя остроумна забележка. След това, като видях игривия й поглед, стиснах устни и опитах да се преборя със смутената червенина, която пропълзя по страните ми. Тя сложи ръката си върху моята.

— Недей да мълчиш заради мен, Квоте — меко каза тя. — Липсва ми звукът на твоя глас.

Тя отпи от виното.

— Както и да е, няма нужда да се чудиш. Ти изрече тези думи още първия път, когато се срещнахме. Ти каза: „Просто се чудех ти какво правиш тук.“ — Тя направи насмешлив жест. — От този миг аз бях твоя.

Мислите ми се върнаха към първата ни среща в кервана на Роент.

— Не мислех, че си спомняш — признах, слисан.

Тя откъсна залък от черния хляб и ме изгледа лукаво.

— Че си спомням какво?

— Че си спомняш мен. Че си спомняш срещата ни в кервана на Роент.

— Я стига — подкачи ме тя. — Как бих могла да забравя червенокосото момче, което ме заряза заради Университета?

Бях твърде зашеметен, за да изтъкна, че всъщност никога не я бях напускал. Не и истински.

— Никога не си го споменавала.

— Нито пък ти — отвърна на удара тя. — Може би съм си мислила, че си ме забравил.

— Да те забравя? Как бих могъл?

Тя се усмихна на думите ми, но след това сведе поглед към ръцете си.

— Ще се изненадаш колко много неща забравят мъжете — каза тя и след това тонът й стана по-ведър. — Но може пък и да не го направиш. Не се съмнявам, че забравяш някои неща, тъй като и ти си мъж.

— Спомням си името ти, Дена — прозвуча ми добре, когато й го казах. — Защо сега използваш ново име? Или „Дена“ е име, което използваш само на пътя за Анилин?

— Дена — тихо промълви тя. — Почти я бях забравила. Тя беше наивно момиче.

— Беше като разцъфващо цвете.

— Като че ли са минали години, откакто спрях да се наричам Дена. — Тя разтри голите си ръце и се огледа, сякаш внезапно смутена, че някой може да ни намери на това място.

— Да те наричам ли Диана тогава? Ще ти харесва ли повече?

Вятърът размърда висящите клони на върбата и тя вдигна глава, за да ме погледне. Косата й повтори плавното движение на дърветата.

— Много си мил. Мисля, че от твоята уста Дена ми харесва най-много. Звучи различно, когато ти го казваш. Някак благородно.

— Тогава нека бъде Дена — твърдо казах аз. — Между другото, какво се случи в Анилин?

Един лист се плъзна надолу и падна върху косата й. Тя разсеяно го махна.

— Нищо приятно — каза тя, като избягваше погледа ми, — но и нищо неочаквано.

Протегнах ръка и тя ми подаде хляба.

— Е, радвам се, че се върна, моя Алоин.

Тя издаде звук, определено неподобаващ за една дама.

— Моля те, ако някой от нас е Савиен, то това определено съм аз. Аз съм тази, която дойде да те потърси. Два пъти.

— Търсих те — възпротивих се аз. — Просто, изглежда, не ми се удава да те откривам. — Тя вдигна драматично очи нагоре. — Ако можеш да ми препоръчаш подходящо време и място, на което да те търся, това би ми било от голяма помощ… — Не довърших, превръщайки думите си във въпрос. — Може би утре?

Дена ми хвърли кос поглед и се усмихна.

— Винаги си толкова предпазлив. Никога не съм познавала мъж, който да пристъпва толкова деликатно към тези неща. — Погледна лицето ми, сякаш беше някаква загадка, която тя се опитваше да разгадае. — Очаквам утре по обяд да е подходящото време. В „Еолиан“.

Почувствах как в тялото ми се разлива топлина при мисълта, че ще я видя отново.

— _Просто се чудех ти какво правиш тук_ — размишлявах на глас аз, докато си припомнях разговора ни тогава, което сякаш беше преди цяла вечност. — След това ти ме нарече „лъжец“.