Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Докато говореше, усмивката му се разшири, разкривайки твърде много зъби за една приятелска усмивка на гостилничар. В същото време очите му заблестяха студени, непреклонни и гневни.

Летописеца не издържа погледа му и сведе глава.

— Мислех си, че…

— _Мислел си_ — подигравателно го прекъсна Коте, зарязал всякакви престорени усмивки. — Много се съмнявам. Иначе щеше да _помислиш_ — той сякаш отхапа думата — в каква опасност ме поставяш с идването си тук.

Лицето на Летописеца пламна.

— Чувал съм, че Квоте е безстрашен — каза той разгорещено.

Съдържателят сви рамене.

— Само свещениците и глупаците са безстрашни, а аз никога не съм бил в много добри отношения с Господ.

Летописеца се намръщи, осъзнавайки, че е налапал стръвта.

— Слушай — продължи той със спокоен тон, — бях изключително внимателен. Никой освен Скарпи не знаеше, че идвам. Не съм споменавал за теб на никого другиго. Не очаквах да те намеря.

— Това много ме облекчава — отвърна Коте със сарказъм.

Очевидно обезсърчен, Летописеца продължи:

— Аз самият ще призная, че идването ми тук може и да е било грешка. — Той направи пауза, като се надяваше, че Коте ще го опровергае, но това не се случи и след като въздъхна кратко и дълбоко, Летописеца продължи: — Но стореното — сторено. Не си ли се замислял…

— Това беше отдавна… — поклати глава Коте.

— Не са минали и две години — възрази Летописеца.

— … и аз вече не съм човекът, който бях преди — продължи Коте, без да спира.

— И какъв човек точно имаш предвид?

— Квоте — просто отговори, избягвайки по-нататъшни обяснения. — Сега аз съм Коте. Грижа се за странноприемницата си. Това означава, че бирата струва три шима, а самостоятелната стая — една медна монета. — Той отново се зае ожесточено да търка. — Както сам се изрази, „стореното — сторено“. Историите сами ще се погрижат да бъдат разказвани.

— Но…

Коте погледна нагоре и Летописеца за секунда успя да надникне зад гнева, блестящ в очите на червенокосия. За миг мярна болката, таяща се отдолу — оголена и окървавена — като рана, която е твърде дълбока, за да зарасне. След това отвърна поглед и на повърхността остана само гневът.

— Какво би могъл да ми предложиш, че да си заслужава да платя цената, за да си спомня?

— Всички мислят, че си мъртъв.

— Ти не можеш да разбереш, нали? — Коте поклати глава на границата между раздразнението и забавлението. — Точно в това е работата — хората не те търсят, когато знаят, че си мъртъв. Старите врагове не се опитват да си разчистят сметките с теб. И хората не идват при теб да те карат да им разказваш истории — добави той кисело.

— Някои казват, че си мит — не се отказваше Летописеца.

— Аз _съм_ мит — спокойно отвърна Коте, като направи екстравагантен жест. — Много специален вид мит, който създава сам себе си. Най-добрите лъжи за мен са онези, които аз самият съм измислил.

— Разправят, че никога не си съществувал — кротко го поправи Летописеца.

Коте равнодушно сви рамене, но усмивката му помръкна едва доловимо.

Усетил слабото му място, Летописеца продължи:

— Някои истории те описват като най-обикновен убиец с окървавени ръце.

— Аз съм и това. — Коте се обърна и започна да полира тезгяха зад бара.

Той отново сви рамене, но този път не със същата лекота като преди.

— Убивал съм хора и твари, които са повече от хора. И всеки един от тях си го е заслужавал.

— Историите използват думата „убиец“, а не „герой“ — бавно поклати глава Летописеца. — Загадъчният Квоте и Квоте Кралеубиеца са двама съвсем различни мъже.

Коте спря да търка тезгяха и се обърна с гръб към стаята. Кимна веднъж, без да вдига поглед.

— Някои стигат по-далеч и казват, че има нов Чандриан — нов ужас в нощта. И косата му е червена като кръвта, която пролива.

— Хората, които са важни за мен, могат да различат истината от лъжата — каза Коте, сякаш опитваше да убеди самия себе си, че това е така, но гласът му беше уморен и отчаян и му липсваше увереност.

Летописеца леко се засмя.

— Така е, разбира се. Поне засега. Но ти самият би трябвало да осъзнаваш най-добре колко тънка е линията между истината и убедителната лъжа. Между истинската история и историята, разказвана за забавление. — Летописеца изчака думите му да постигнат нужния ефект и продължи: — Знаеш коя от двете ще победи накрая.

Коте остана с лице към стената, а ръцете му стояха отпуснати върху тезгяха. Главата му беше леко наклонена напред, сякаш върху плещите му бяха стоварили огромна тежест.