Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Ходил си на лов за тях, нали? — отново изсъска Баст и след това очите му се отвориха широко. — Не. Ти запази парче от онзи, който Картър уби. Не мога да повярвам. Излъгал си ме. Излъгал си _мен_!

Коте въздъхна, докато с мъка се изкачваше по стълбите.

— Разстроен си заради лъжата или за това, че не можа да ме хванеш, че те лъжа?

— Ядосан съм, че си помислил, че не можеш да ми се довериш — бързо отвърна Баст.

Разговорът им замря, докато отвориха една от многото празни стаи на втория етаж, свалиха дрехите на Летописеца и го напъхаха на топло под завивките. Коте остави чантата и пътната торба на мъжа на пода близо до леглото.

Когато затвори вратата на стаята, Коте каза:

— Вярвам ти, Баст, но исках да си в безопасност. Знаех, че мога и сам да се справя.

— Можех да ти помогна, Реши. — В гласа на Баст се долавяше обида. — Знаеш го.

— Все още можеш да ми помогнеш, Баст — рече Коте, след като влязоха в стаята му и той тежко седна на ръба на тясното си легло. — Имам нужда от няколко шева. — Започна да разкопчава ризата си. — Мога и сам да го направя, но ще ми е трудно да стигна до раменете и гърба си.

— Говориш глупости, Реши. Разбира се, че ще го направя.

— Нещата ми са долу, в мазето. — Коте направи жест към вратата.

— Много благодаря, но ще използвам собствените си игли — пренебрежително изсумтя Баст. — Добрите стари кости. А не твоите противни, нащърбени железа, дето се забиват в кожата като омразни трески. — Той потръпна. — Река и камъни! Направо е ужасяващо колко сте изостанали! — Баст излезе от стаята, като остави вратата отворена след себе си.

Коте бавно свали ризата си, направи кисела гримаса и със свистене пое въздух през стиснатите си зъби, щом дръпна засъхналите корички кръв от раните си. Лицето му отново придоби невъзмутимо изражение в момента, в който Баст се върна в стаята с леген вода и започна да го почиства.

След като съсирената кръв беше отмита, дългите, прави резки, които прорязваха целия му гръб, станаха ясно видими. Те образуваха вдлъбнати, червени черти върху светлата кожа на съдържателя — изглеждаше като нарязана с бръснач или парче счупено стъкло. Общо имаше около дузина порязвания, като по-голямата част от тях бяха в горната част на раменете му и още няколко по гърба му и по дължината на ръцете. Една резка започваше от горната част на главата му и минаваше през косата, стигайки зад ухото.

— Мислех си, че не би трябвало да кървиш, Реши — каза Баст. — Нали те наричат Безкръвния.

— Не вярвай на всичко, което разказват в историите, Баст. Това са лъжи.

— Не си толкова зле, колкото очаквах — каза Баст, докато си бършеше ръцете. — Човек би помислил, че си загубил парче ухо. Те бяха ли ранени като онзи, който нападна Картър?

— Не видях такова нещо — отвърна Коте.

— Колко бяха?

— Пет.

— Пет? — Баст беше поразен. — Колко от тях уби онзи, другият?

— Ами, разсейваше един от тях за известно време — великодушно послъга Коте.

— _Анпауен_, Реши — поклати глава Баст, докато вдяваше в една игла от кост нещо, което изглеждаше по-тънко и фино от конец. — Би трябвало да си мъртъв. Би трябвало да си умрял вече _два пъти_.

— Не за пръв път би трябвало да съм мъртъв, Баст. — Коте сви рамене. — Просто имам късмет и се измъквам.

Баст се надвеси над него.

— Малко ще щипе — каза той, като го докосваше необичайно внимателно. — Честно казано, Реши, не мога да разбера как си останал жив толкова дълго.

— И аз не зная, Баст — отново сви рамене Коте и гласът му прозвуча уморен и мрачен.

* * *

Няколко часа по-късно вратата на стаята на Коте се отвори с проскърцване и Баст надникна вътре. Когато не чу нищо друго освен бавно, равномерно дишане, младият мъж тихо пристъпи до леглото и се надвеси над спящия Коте. Баст огледа дали има цвят по страните му, помириса дъха му и леко докосна челото му, китката и шията над сърцето.

След това дръпна един стол до леглото и седна, като наблюдаваше учителя си и го слушаше как диша. Малко по-късно той се протегна и махна един немирен кичур червена коса от лицето му, както някоя майка би направила със спящото си дете. След това започна нежно да напява някаква странна и лека мелодия, наподобяваща приспивна песен:

P>

Как странно е да гледам пламъка на тленността

и после ден след ден как гасне тя.

Как душите им горят със пламък бесен

и накрая огънят от вятър е отнесен.

Мога ли аз моя огън да им дам?

Какво вещае трепкащия пламък аз не знам.

P$