stihiqta - Лий Чайлд

Страничното стъкло се плъзна надолу. Жената се взря в очите ми, а след това ме огледа цялостно, сканирайки ме от рошавата коса до ботушите. С неприкрито любопитство. Направих крачка напред. Не само за да я улесня, но и за да я разгледам по-добре. Беше повече от безупречна. Беше великолепна. На дясното иМ бедро се виждаше кобур, а в празнината между седалките проблясваше пушка, обърната с дулото надолу. Под дясната част на таблото беше монтирана голяма радиостанция, а в средата му се виждаше поставка с микрофон на дълъг кабел. Колата беше доста очукана, почти сигурно закупена на старо от някой по-богат окръг.

— Вие сте човекът, докаран от Пелегрино — констатира тя.

Гласът иМ беше тих и отчетлив, но без следа от мекота. Акцентът беше местен.

— Да, госпожо — отвърнах аз.

— Казвате се Ричър, нали?

— Да, госпожо.

— Аз съм Елизабет Деверо, местният шериф.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърнах.

Тя замълча за момент, после попита:

— Вечеряхте ли вече?

— Да — кимнах аз. — Но без десерт. В момента съм тръгнал към ресторанта, за да хапна един пай.

— Винаги ли се разхождате между блюдата?

— Чакам съдържателите на хотела, за да си наема стая, но те явно не бързат.

— Там ли ще отседнете? В хотела?

— Надявам се.

— А не при приятеля, когото искате да откриете?

— Още не съм започнал да го търся.

Тя кимна.

— Трябва да поговоря с вас. Ще ви чакам в ресторанта. След пет минути.

Каза всичко това с повелителен тон, но без враждебност. Без да споменава темата на предстоящия разговор. Изрече го като човек, който е свикнал да командва. Като шерифска дъщеря, наследила поста на баща си.

— Окей — кимнах. — След пет минути.

Тя вдигна стъклото, включи на заден и направи маневра, но доста по-бавно от онези с пикапа. После запали фаровете и започна да се отдалечава. Стоп-светлините иМ блеснаха за миг на завоя и изчезнаха. Последвах я пеша, стъпвайки по тревата между платното и канавката.

Стигнах до ресторанта за по-малко от петте минути, с които разполагах. Патрулката на Елизабет Деверо беше спряла до тротоара, а самата тя се оказа на масата, която бях използвал преди малко. Възрастната двойка от хотела най-после си беше тръгнала. В салона бяха само Деверо и сервитьорката.

Дамата почти не реагира на появата ми, а само побутна с крак свободния стол до себе си, който леко се извъртя в моя посока. Сервитьорката схвана намека и не ми предложи друга маса. Стана ми ясно, че вече е взела поръчката на Деверо. Помолих я за парче от най-хубавия пай и още една чаша кафе. Тя забърза към кухнята. В салона се възцари тишина.

Вече имах възможност да разгледам отблизо новата си позната. И бързо бях готов да призная, че Елизабет Деверо действително е много хубава жена. Извън колата се оказа по-скоро висока, с прекрасна коса. Само конската иМ опашка тежеше поне две кила. Останалото бяха хубави форми, съчетани в точни пропорции. Униформата иМ стоеше много добре. Но аз по принцип си падам по жени с униформи, може би защото познавам твърде малко от другия вид. Устата иМ беше красива. Очите иМ също. Взети заедно, те придаваха на лицето иМ някаква дяволита одухотвореност. Като на човек, който запазва самообладание при всякакви ситуации, обмисля ги и винаги намира повод да се усмихне. Светлината все още беше в очите иМ. Значи не е била отражение от арматурното табло.

— Пелегрино ми каза, че сте служили в армията — подхвърли тя.

Замълчах за момент. Работата под прикритие означаваше постоянни лъжи. Нямах проблем да излъжа Пелегрино, но внезапно осъзнах, че никак не ми се ще да лъжа и Деверо.

— Допреди шест седмици — отговорих. Което си беше самата истина.

— В кой род войски?

— През по-голямата част от времето съм служил в тъй наречения Сто и десети полк.

Което също отговаряше на истината.

— Пехотен?

— Не. Беше по-скоро отряд за специални операции.

Технически погледнато, и това беше истина.

— Кой е вашият местен приятел?

— Казва се Хейдър — отвърнах.

Това вече си беше чиста измислица.

— Трябва да е бил пехотинец. Келам е изцяло пехотна база.

— Седемдесет и пети рейнджърски полк — кимнах аз.

— Инструктор?

— Да.

— Само те служат достатъчно дълго, за да пожелаят да останат тук и след като се пенсионират.

Замълчах.

— Никога не съм чувала за него — добави тя.

— Може би все пак си е тръгнал.

— По кое време?

— Не съм много сигурен. Вие откога сте шериф?

— От две години. Достатъчно дълго, за да опозная местните хора.