stihiqta - Адел Паркс

— Можеха да ме дочакат да се видим — малко нацупено отбеляза Елайза.

Марта реши да не иМ споменава, че е оставила родителите си с впечатлението, че сестра иМ ще се прибере много късно, смени темата:

— Търсиха те по телефона.

— Кой?

— Хюбърт.

— А, да, запознахме се на вечерята у твоята приятелка Клоуи през уикенда. Бях пияна, затова му дадох телефона си — въздъхна Елайза.

— Ами обади му се.

Тя се подчини. Вече започваше да губи интерес към търсенето на господин Пенсионно осигуряване, обаче усещаше, че трябва да продължи да го прави — понеже какво друго иМ оставаше?

— Здрасти, Хюбърт, обажда се Елайза Евъргрийн.

— Елайза. Радвам се да те чуя. Как си?

— Ами, добре съм. — Елайза не се стараеше да бъде интересна.

— Чудесно. И аз съм добре. Всъщност днес ми се случи нещо доста забавно.

Дъра-бъра. Тя се съмняваше, че нещо наистина забавно може да се случи на човек на име Хюбърт, затова престана да го слуша.

Включи се само, когато го чу да казва:

— Трябва пак да се видим.

— Защо не.

Точно от това насърчение се нуждаеше той:

— Ако искаш, може да дойда с велосипеда да пием чай.

Чай ли! Боже, щеше да приеме среща с Мечока Рупърт[12].

— Чудесно — отвърна тя с престорено въодушевление.

За щастие, Мечока Рупърт не беше особено чувствителен по отношение на нюансите в един разговор. Той живееше в свят, където срещата на чай наистина беше страхотна идея. Елайза определи датата и часа и затвори. Изглеждаше унила. Чаят беше толкова евтин. Той дори не се опитваше да я впечатли. Може и да беше на тридесет години и да не бе женен, обаче беше мъж, който се интересуваше само от себе си.

— Мама остави гювеч с говеждо. Искаш ли да сервирам? — предложи Марта, опитвайки се да повдигне духа иМ.

— Добре — съгласи се Елайза и веднага се пооживи. — Обаче преди това имам изненада за теб.

Излезе от стаята и Марта я чу как пухти, докато мести нещо в коридора. Сплете пръсти и се помоли да не е кученце.

Елайза се върна с голяма кутия в ръце.

— Направи малко място.

— Компютър? — попита Марта, без дори да направи опит да прикрие отвращението си.

— Не е просто компютър, а ключът към твоя колан на целомъдрието, прекрасна девице.

— Какво?

— Нямаш мобилен телефон, така че няма как да получаваш съобщения. Нямаш компютър, така че нямаш и имейл. Как възнамеряваш да флиртуваш през двайсет и първи век?

— Изобщо не възнамерявам да флиртувам.

— Ужасно пораженческо отношение — скастри я Елайза авторитетно и за миг Марта се почувства като по-малката сестра. — Ето, вземи. — Елайза иМ подхвърли една по-малка кутия. Беше мобилен телефон.

Нужни им бяха четири часа и половина да нагласят системата. Нито една от тях не би могла да включи в автобиографията си «умение за разчитане на инструкции», но и двете изпитаха огромно задоволство, когато компютърът проработи и на екрана му започнаха да се появяват малките иконки.

Елайза беше на седмото небе. Компютърът и телефонът бяха най-скъпите подаръци, които бе правила, и да бъде щедра много иМ допадна. Марта категорично оказваше да приеме какъвто и да е наем, затова за пръв път след пристигането си в Лондон сестра иМ се видя с малко пари.

— За какво може да ни послужи това? — все още се чудеше Марта.

— На всяка цена трябва да имаш достъп до интернет.

— Защо?

— Защото е много самотно да живееш в тъмните векове.

Марта изглеждаше угрижена и предпазлива.

— Електронната поща е много забавна — окуражи я сестра иМ.

Тя все още не беше убедена. Боеше се, че имейлът може да се окаже като телефонния иМ секретар — поредното напомняне, че никой не се интересува от нея.

Елайза сякаш прочете мислите иМ и я утеши:

— Най-малкото можеш да пазаруваш по интернет.

Ноември

19.

Мейси щеше да стане на годинка в средата на ноември. Марта си беше поставила за цел да накара Майкъл да се върне у дома на време, за да види как дъщеря му духа свещичката на тортата. Разполагаше с още десет дни, за да успее. Тази глупост със сигурност нямаше да продължи повече. Наистина ли? Не беше сигурна.

След като бе плиснала виното в лицето на Майкъл, двамата се бяха срещали само в присъствието на децата. Майкъл ги използваше като щит, за да избягва всякакви мъчителни въпроси и разговори, затова тя нямаше никаква представа какво е мнението му за положението в момента. Главата я болеше от ударите в невидимата стена, която се бе издигнала помежду им. Само да имаше смелостта да признае, че ужасно иМ беше омръзнало от лицемерното му мърморене: «Не пред децата, Марта, ще поговорим по-късно». По-късно ли? Кога беше това скапано «по-късно»? Вече всичко започваше ужасно да иМ намирисва на «твърде късно».