Дж. Уорд - Вечна любовl

косматите крачета!

Внезапен порив на вятъра подхвана падналите листа и ги запрати в

басейна. Те се понесоха над водата, а Джон се наведе и взе едно.

— Какво е това на китката ти? — попита Мери.

Той протегна ръка, за да може тя да разгледа кожената гривна. Върху

нея бяха изрисувани редица от символи, нещо средно между египетски

йероглифи и китайски писмени знаци.

— Великолепна е.

Аз я изработих.

— Може ли да погледна? — Бела приведе тяло напред. Усмивката й се

стопи, тя присви очи и втренчи поглед в лицето на Джон. — Откъде я

имаш?

— Твърди, че е негова изработка.

— Ти откъде каза, че си? — попита Бела.

Джон отдръпна ръката си, очевидно смутен от внезапния й интерес.

— Той живее тук — отговори вместо него Мери. — Тук е роден.

— А къде са родителите му?

Мери се обърна към Бела. Питаше се защо приятелката й е така

настоятелна.

— Няма такива.

— Нито един родител?

— Каза, че е израснал в сиропиталище, нали така, Джон?

Момчето кимна и прибра ръце към корема си, сякаш за да защити

гривната.

— Знаеш ли какво е значението на знаците? — настоя Бела.

Джон поклати глава, а после трепна и разтри слепоочията си. След

миг ръцете му бавно започнаха да оформят думите.

— Казва, че нищо не означават — прошепна Мери. — Той просто ги

сънува и те много му харесват. Бела, по-спокойно, окей?

Приятелката й като че ли се съвзе.

— Съжалявам. Аз… наистина съжалявам.

Мери погледна Джон и се опита да намали напрежението, като смени

темата.

— Какви други филми харесваш?

Бела се изправи и обу маратонките си. Без чорапите.

— Ще ме извините ли за момент? Ще се върна веднага.

Преди Мери да е успяла да произнесе и дума, тя затича през

моравата. Когато се отдалечи на разстояние, откъдето не можеше да ги

чуе, Джон вдигна поглед към Мери. Продължаваше да трепери.

Трябва да вървя.

— Главата ли те боли?

Джон разтри с кокалчетата на пръстите си мястото между веждите си.

Чувствам се така, сякаш току-що съм изял набързо цял сладолед.

— А кога яде изобщо нещо за последно?

Той сви рамене.

Не знам.

Бедното дете! Вероятно кръвната му захар се беше понижила.

— Чуй, защо не влезем вътре и да вечеряме заедно? Хапнах съвсем

малко на обяд, а това беше преди осем часа.

Гордостта му пролича в твърдото поклащане на главата. Не съм

гладен.

— А ще поседиш ли с мен, докато изям късната си вечеря?

Може би все пак щеше да го изкуши да хапне.

Джон стана и й подаде ръка, за да й помогне да се изправи. Тя пое

малката му длан и се облегна леко на него. Закрачиха един до друг към

задната врата, хванали обувките си в ръце, а босите им ходила оставяха

мокри отпечатъци по студените плочи край басейна.

Бела влезе забързано в кухнята си и рязко се спря. Нямаше никакъв

план, когато тръгна, оставяйки другите до водата. Просто знаеше, че

трябва да направи нещо.

Джон имаше проблем. Сериозен при това.

Не можеше да повярва, че не беше успяла веднага да го разпознае. Но

пък той още не беше преминал през преобразяването. И защо един вампир

би се заседял на приказка в задния двор на Мери?

Бела едва не се засмя на глас. Тя самата прекарваше доста време там.

Тогава защо други като нея да не могат да правят същото?

Постави ръце на хълбоците си и се втренчи в пода. Какво щеше да

прави, по дяволите? Беше надникнала в съзнанието му, но не бе открила

нищо за расата му, за обичаите на народа му. Джон не знаеше нищо, нямаше ни най-малка представа кой е, нито в какво щеше да се превърне.

И беше искрен, когато бе казал, че не знае какво е значението на

символите.

Но тя знаеше. Това бяха писмени знаци на Стария език и образуваха

думата «Терър*». Име на воин.

[* Terror (англ.) — ужас, страх. — Б.ф.р.]

Как беше възможно да броди изгубен из света на хората? И колко

време му оставаше до преобразяването? Изглеждаше в началото на

двадесетте, което означаваше, че има още година или две. Но ако тя

грешеше, ако възрастта му беше по-близо до двадесет и пет, той може би

беше в непосредствена опасност. Ако нямаше близка жена вампир, която

да му помогне да премине през преобразяването, щеше да умре.

Първата й мисъл беше да се обади на брат си. Ривендж винаги знаеше

какво трябва да се направи. Проблемът бе, че щом веднъж биваше

въвлечен в някаква ситуация, той започваше изцяло да я контролира. И

плашеше всички до смърт.