Ан Райс - Ве

Когато старата госпожица Бел умря, останалите жени Мейфеър

както винаги повикаха бащата на Джери. Може би госпожица Карл дори

не си спомняше за схватката с Рита Мей. На погребението дойдоха

роднини от цялата страна, но не и Деидре.

Господин Лониган мразеше да отваря гробницата на <���Лафайет>

№1. В нея имаше толкова много разрушени гробове, в които се виждаха

гниещите ковчези и дори кости. Направо му призляваше да прави

погребения там.

- Но в нея са погребвани всички Мейфеър от хиляда осемстотин

шейсет и първа насам - казваше той. - И наистина поддържат

гробницата, не мога да го отрека. Боядисват оградата от ковано желязо

всяка година. Пък и туристите: Това е гробището, пред което винаги

се застояват. Че как иначе - с толкова много мъртъвци и малки бебета

вътре - имена, които датират още от времето на Гражданската война.

Просто наоколо всичко е толкова окаяно. Някой ден сигурно ще

изличат това място от лицето на земята.

Но не разрушиха <���Лафайет> №1. Туристите го харесваха твърде

много. Харесваха го и семействата от Гардън Дистрикт. Почистваха го, варосваха стените, садяха нови магнолии. Но все още имаше

достатъчно полуразрушени гробници за онези, които искаха да зърнат

направо костите. Било <���исторически паметник>.

Един следобед господин Лониган заведе Рита там, показа и?

прочутите гробове на жертвите на жълтата треска, по които можеше да

се прочете дълъг списък с имената на хора, умрели само в продължение

на няколко дни по време на епидемията. Показа и? и гробницата на

Мейфеър - беше огромна, с дванайсет гроба с формата на фурни.

Малката желязна ограда опасваше цялата гробница и тясна ивица трева.

А двете мраморни вази, закрепени за предното стъпало, бяха пълни със

свежи цветя.

- Настина я поддържат много добре, нали? - рече тя. Толкова

красиви лилии, гладиоли и гипсарки.

Господин Лониган се взираше в цветята. Не отговори. После

прочисти гърлото си и посочи имената на онези, които познаваше.

- Тази тук е Анта Мари - умряла през четирийсет и първа, майката на Деидре.

- Онази, която паднала от прозореца ли? - попита Рита.

Той отново не отговори.

- А тази тук - Стела Луиз, умряла през двайсет и девета - тя

пък е майка на Анта. И точно тоя там, Лайънъл, брат и? - умрял през

двайсет и девета - свърши в усмирителна риза, след като застреля

Стела.

- О, да не искаш да кажеш, че е убил собствената си сестра?

- Да, точно това казвам - рече господин Лониган. По пътя на

връщане посочваше и другите имена: - Госпожица Мери Бет, тя пък е

майка на Стела и на госпожица Карл, а тази - госпожица Мили, е

всъщност дъщеря на Реми Мейфеър. Той беше чичо на госпожица Карл.

Също умря на Първа улица, но аз не го помня. Помня обаче Жулиен

Мейфеър. Той беше точно от онези мъже, които ти наричаш

незабравими. Чак до смъртта си беше много красив мъж. Такъв беше и

Кортланд, синът му. Виждаш ли, Кортланд умря в същата година, когато Деидре роди. Но не го погребах аз. Семейството му живее в

Метаир. Казват, че именно скандалите около онова бебе са го убили.

Но това няма значение. Все пак той вече караше осемдесетте. Ето, старата госпожица Бел, по-голямата сестра на госпожица Карл.

Госпожица Нанси обаче е сестра на Анта. Сега следва госпожица Мили, помни ми думата.

На Рита изобщо не и? пукаше за тях. Тя си спомняше Деидре в онзи

ден преди много време в <���Света Роза>, когато седяха на леглото и?.

Смарагдовата огърлица и? бе наследство от Стела и Анта.

Тя каза на Ред за това и той изобщо не се изненада. Просто кимна

и заяви, че преди това пък смарагдовата огърлица принадлежала на

госпожица Мери Бет, а преди това на госпожица Катерин, която

построила къщата на Първа улица. Но тя живяла доста преди неговото

време. Мосю Жулиен също, доколкото можел да си спомни.

- Но знаеш ли кое е най-странното? - рече Рита. - Те всички

носят името Мейфеър. Защо не са приемали фамилиите на мъжете си?

- Не са можели - каза господин Лониган. - Ако го бяха сторили, нямаше да вземат парите на Мейфеър. Така е било решено преди много

време. Трябва да си Мейфеър, за да получиш парите на Мейфеър.

Кортланд Мейфеър го знаеше. Знаеше всичко. Той беше прекрасен

адвокат. Никога не бе работил за друг, освен за семейство Мейфеър.

Помня, че ми каза за това. Било нещо като завещание.

Отново се взираше в цветята.

- Какво ти е, Ред? - попита Рита.