Ан Райс - Ве

- Тя в самолета ли е вече?

- Току-що е излязла от болницата. Както ти казах снощи, отложила е полета си. Съмнявам се, че ще пристигне в хотела преди

два часа. Погребението започва в три. Виж, ако не искаш да слизаш, ще

ти пратя нещо горе, но трябва да ядеш.

- Да, изпрати ми - отвърна Майкъл. - И, Аарън, къде е

погребението?

- Майкъл, трябва първо да прочетеш всичко. Иначе няма да е

честно към никого.

- Спокойно, Аарън. Можеш да ми вярваш. Просто исках да

разбера. Къде ще е погребението?

- В <���Лониган и синове>. На Мегазин стрийт.

- О, знам го, разбира се. Баба, дядо и татко са погребани от

<���Лониган и синове>. Не се тревожи, Аарън, ще бъда тук. Ела и ми

прави компания, ако искаш. Сега трябва да започвам да чета.

Взе си бързо душ, облече си чисти дрехи. Щом излезе от банята, видя, че закуската го чака в няколко блюда, захлупени със сребърни

капаци върху застлан с дантела поднос. Старите сандвичи вече ги

нямаше. Леглото беше оправено. Имаше и свежи цветя до прозореца.

Майкъл се усмихна и поклати глава. Сети се за Петир ван Абел, представи си го в красива малка стая в метрополията в Амстердам през

седемнайсети век. Дали самият той вече бе член на ордена? Дали и него

щяха да обгърнат с цялата тази секретност, легитимност и сигурност? И

как ли ще приеме това Роуан? Трябваше да обясни на Аарън толкова

много неща за нея:

Изпи разсеяно първата си чаша кафе, отвори следващата папка и

започна да чете.

Осемнадесет

Беше пет и половина сутринта, когато Роуан най-после тръгна за

летището. Слатъри караше ягуара. Очите и? бяха като стъклени, зачервени, докато тя инстинктивно и тревожно се взираше в трафика.

Не се чувстваше добре, че е отстъпила контрола на колата на друг. Но

Слатъри се съгласи да задържи ягуара, докато я няма, затова трябваше

да свикне с него. Освен това всичко, което искаше в момента, бе да е в

Ню Орлиънс. Останалото можеше да върви по дяволите.

Последната и? вечер в болницата премина почти както бе

планирано. Прекара часове в обиколки със Слатъри, запознаваше го с

пациентите, сестрите, стажантите, щатните лекари, въобще правеше

всичко възможно, за да бъде преходът най-безболезнен за всички.

Нямаше да е лесно. Слатъри беше несигурен и завистлив човек.

Постоянно правеше неодобрителни забележки под нос, подиграваше се

на пациентите, сестрите и другите лекари по начин, който те караше да

мислиш, че Роуан е напълно съгласна с него, когато всъщност не беше.

Той се отнасяше с изконна нелюбезност към всички, които смяташе за

по-нисши от себе си.

Но беше твърде амбициозен, за да е лош лекар. Беше внимателен и

умен.

И въпреки че не и? се нравеше да му предава работата си, Роуан все

пак беше доволна, че той дойде. Сега усещането, че няма да се върне

тук, ставаше все по-силно. Опитваше се да си припомня, че няма

причина за него. И все пак не можеше да се отърси от чувството.

Особеното сетиво и? казваше да подготви Слатъри да я замести за

неопределено време, и тя направи точно това.

В единайсет вечерта, когато бе решила да тръгне за летището, един

от нейните пациенти - случай на аневризма - започна да се оплаква

от жестоки болки в главата и получи внезапна слепота. Това можеше да

означава единствено, че има нов кръвоизлив. Операцията, която бе

насрочена за идния вторник и трябваше да бъде направена от Ларк, сега

бе извършена от Роуан и Слатъри.

Никога не бе влизала в операционната така разсеяна. Дори докато

и? връзваха стерилната престилка, тя се тревожеше, че ще закъснее за

полета за Ню Орлиънс, тревожеше се за погребението, че ще изгуби

още няколко часа при прекачването в Далас и няма да види майка си, преди да я положат в земята.

Когато огледа операционната, си помисли, че това всъщност и? е

последният път. Че никога няма да влезе отново в тази зала, въпреки че

не знаеше защо.

Накрая обичайната завеса падна и я отдели от миналото и

бъдещето. Пет часа оперира заедно със Слатъри, като не му позволи да

поеме нещата, макар да бе наясно, че той го иска.

Остана в реанимацията с пациента си още четирийсет и пет

минути. Не и? се искаше да го напуска. Няколко пъти полага длани на

раменете му и се опита да види какво става в мозъка му. Дали наистина

му помагаше, или просто се опитваше да успокои самата себе си?

Нямаше представа. И все пак го направи, вложи повече усилия