Ан Райс - Ве

после и този магазин, аз се оттеглих в него и всъщност не

успях да направя кой знае какво.

Той като че се отърси от тези мисли и се усмихна.

Зададох му няколко въпроса, но той не им обърна внимание.

Накрая обаче един от тях го заинтригува.

- Страда ли Жулиен при смъртта си? - попитах аз.

Той се замисли, после поклати глава.

- Не, всъщност не. Наистина, не му харесваше да е

парализиран. Как иначе? Но обичаше книгите. Четях му през

цялото време. Той умря рано сутринта. Знам го, защото бях с

него до два часа, а после загасих осветлението и слязох долу.

Някъде към шест ме събуди бурята. Валеше толкова силно, че

водата се процеждаше през первазите на прозорците. Клоните

на брястовете отвън пращяха силно. Веднага изтичах горе да

видя Жулиен. Леглото му беше точно до прозореца.

И знаете ли какво? Той някак бе успял да се надигне и да

отвори прозореца. Когато влязох, беше вече мъртъв, протегнат към перваза, със затворени очи. Изглеждаше

толкова умиротворен, сякаш бе искал да поеме глътка свеж

въздух и когато я е вдишал, е паднал мъртъв, беше като

заспал. Сцената щеше да изглежда съвсем мирна, ако не беше

бурята, защото дъждът се лееше върху Жулиен, а вятърът

навяваше листа в стаята. След това казаха, че е получил

масивен инсулт. Не успяха да разберат как е успял да отвори

прозореца. Аз не казах нищо, но знаете ли, стори ми се: - Да? - поощрих го аз.

Той сви леко рамене и продължи, сега говореше съвсем

завалено.

- Мери Бет направо обезумя, когато и? съобщих. Тя го

издърпа от прозореца и го сложи на възглавницата. Дори го

плесна и изкрещя: <���Събуди се, Жулиен. Жулиен, не ме

оставяй!>. Много трудно затворих прозореца. Едното стъкло

падна. Беше ужасно. Тогава дойде и отвратителната Карлота.

Всички дойдоха да целунат Жулиен, да се сбогуват с него, а

милата Мили, дъщерята на Реми, ни помогна да оправим

леглото. Но ужасната Карлота изобщо не се приближи до

него, нито ни помогна. Стоеше на стълбищната площадка със

сключени ръце като монахиня и просто се взираше през

вратата. А Бел, скъпоценната Бел, ангелът, тя дойде с куклата

си и започна да плаче. Тогава Стела се качи на леглото, легна

до Жулиен и сложи ръка на гърдите му.

Бел каза: <���Събуди се, чичо Жулиен>. Предполагам, беше чула

майка си. А Жулиен - бедният, прекрасният Жулиен -

излъчваше такъв покой накрая, главата му лежеше на

възглавницата, очите му бяха затворени.

Леуелин се усмихна и поклати глава, после започна да се смее

тихо, сякаш си спомни нещо, което събуди в него огромна

нежност. Изрече някакви думи, но не можах да разбера какви.

После прочисти с мъка гърлото си и каза: - Тази Стела. Всички обичаха Стела. Всички, освен Карлота.

Карлота не я обичаше. - Гласът му изневери.

Отново му зададох някакъв насочващ въпрос, от онези, които

бях решил да не задавам. Попитах го пак за призрака. Казах, че много хора твърдят, че къщата е <���обитавана от призраци>.

- Струва ми се, че ако беше така, вие щяхте да знаете -

добавих.

Не знам дали ме разбра. Отиде до бюрото си и седна. И тъкмо

когато си помислих, че е забравил напълно за мен, той каза, че наистина е имало нещо в онази къща, но не може да обясни

какво.

- Имаше нещо - каза той и на лицето му отново се изписа

познатото отвращение. - И мога да се закълна, че всички

знаеха за него. Понякога беше просто някакво усещане: Усещане, че някой те наблюдава.

- А имаше ли и друго? - настоях аз, защото бях млад, безжалостен и изпълнен с любопитство. А и не знаех още

какво е да си стар.

- Казах на Жулиен за това - рече той. - Казах му, че то е

при нас в стаята, че не сме сами, че то ни: гледа. Но той

само се засмя, както винаги. Каза ми да не бъда толкова

стеснителен. Но аз мога да се закълна, че то беше там!

Идваше, когато ние с Жулиен, нали разбирате, когато бяхме

заедно.

- А видяхте ли го?

- Само веднъж, накрая - отвърна той. Добави още нещо, но

не можах да го разбера. Когато настоях, само поклати глава и

стисна силно устни, както му беше навик. После прошепна: -

Сигурно съм си го въобразил. Но мога да се закълна, че в

последните дни на Жулиен, когато той вече беше много

болен, онова нещо беше там, определено беше там. Беше в

стаята на Жулиен, в леглото му.

Той вдигна очи, за да види реакцията ми. Ъгълчетата на

устата му увиснаха надолу и се намръщи, очите му светеха

под гъстите вежди.